Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

Искам да разберете — този ден означаваше страшно много за мене. Струва ми се, че нищо на света не е по-славно от един римски триумф. Той не прилича на триумфите, празнувани от варварските монарси над някои съпернически царе, които са покорили: това е чест, отдадена от един свободен народ на техен равен за големите му заслуги към този народ. Знаех, че съм си заслужил почтено и че най-сетне бях опровергал лошото мнение, което открай време семейството ми имаше за мен като личност безполезна, родена от разгневеното небе, идиот, слабак, позор за славните си предци. Тази нощ в преторианския лагер Германик ми се яви в съня ми, прегърна ме и рече със сериозния си глас: „Мили братко, ти се справи отлично, много по-добре, признавам, отколкото съм очаквал от тебе. Ти възвърна честта на римското оръжие.“ Когато се събудих в ранното утро, реших да отменя закона, с който Август ограничаваше триумфите само за самия император и неговите синове или внуци. Ако Авъл продължеше войната в Британия и ако успееше да изпълни задачата, която му бях възложил — малко по малко да покори цялата южна част на острова, щях да увещая Сената да му гласува личен триумф. Според мене това беше единственият човек, на когото един законно присъден триумф по-скоро щеше да отнеме, отколкото да допринесе за славата му. Указът на Август бе издаден, за да попречи на пълководците да подбуждат граничните племена към войни с надеждата да си спечелят триумф над тях; но, казах си аз, нима няма друг начин да се въздържат пълководците, без да се превръща триумфът, който на времето е бил за всички, в изключително фамилно право на Цезарите?

След като приключи церемонията с раздаването на отличията, аз дадох три аудиенции: първата — на всички управители на провинции, за чието временно пребиваване в Рим бях взел позволението на Сената, втората — на посланиците, изпратени ми от съюзническите царе, и последната — на изгнаниците. Защото бях получил разрешението на Сената да върна от изгнаничество всички заточеници само докато траят триумфалните празненства. Тази последна аудиенция беше всъщност тъжна, повечето от изгнаниците бяха изтощени и болнави и всички ме замолиха да ревизирам присъдите им. Казах им да не се отчайват, защото лично ще прегледам всяко дело и ако реша, че е в интерес на обществото някоя присъда да бъде отменена или смекчена, ще се застъпя пред Сената за тях. По-късно наистина го сторих и мнозина от онези, които нямаше как да върнем, получиха разрешение поне да сменят мястото на изгнанието си — във всички случаи с по-добро. Предложих на Сенека промяна на местожителството, ала той отказа, заявявайки, че докато Цезарят му се сърдел, не би могъл да иска подобрение на своята участ; вечният студ, който (според описанията на пътешествениците) сковавал земята на грубите фини, неизменната жега, която изгаряла пясъците на пустинята отвъд Атласките планини (където били проникнали победните армии на Цезаря, пренебрегвайки природните закони и разширявайки картата на познатите земи), трескавите мочурливи устия на Британия — сега покорена, както и плодородните долини и равнини на онзи далечен и прочут остров, превзет от Цезаровия изключителен военен гений, да, дори и непоносимият климат на Корейка, където бедният Сенека, автор на тази петиция, чезнел от две години — а може би от два цели века? — този студ, тази жарава, тази влага, тази корсиканска тройна смес от влага, жарава и студ. всичко това щяло да отмине едва забелязано от изгнаника, чиято единствена мисъл била да понесе с търпение смазващата тежест на позора, под чийто гнет се трудел, и да заслужи прошката на Цезаря, ако изобщо някога, макар и неочаквано, бъдел удостоен с този върховен дар. Готов бях да го изпратя в родната му Испания, по молба на приятеля му, моя министър Полибий, но щом сам той настояваше за Корейка, оставих го да си върви в Корейка. Нарцис научил от пристанищните власти в Остия, че сред предметите, отнесени от Сенека за спомен от посещението му в Рим, този храбър стоик взел в багажа си златни купи за вино, обкичени със скъпоценни камъни, пухени възглавници, индийски подправки, скъпи мазила, маси и лежанки от ароматно африканско сандалово дърво, инкрустирани със слонова кост, картини от ония, които биха зарадвали Тиберий, големи количества отлежало фалернско вино и (макар това да спада към по-различна категория от останалото) пълно събрание на публикуваните ми творби.