Ужас [bg]

— Да, влизах — отвърна Фицджеймс. — Бих казал, че хората ни са проявили изумителна изобретателност.

Крозиър не знаеше какво да отговори.

— Въпросът сега е — продължи Фицджеймс — дали техният многочасов труд ще отиде в полза на експедицията… или на Дявола.

Крозиър се опита да погледне в очите на по-младия офицер, скрити под козирката на увитата с шал фуражка. Той нямаше представа дали Фицджеймс се шегува.

— Предупредих ги — изръмжа Крозиър, — че не трябва да хабят нито една пинта масло и нито една бучка въглища за проклетия карнавал. Погледнете тези огньове!

— Мъжете ме увериха — каза Фицджеймс, — че използват само маслото и въглищата, които са спестили, като не са отоплявали „Еребус“ пред последните седмици!

— Чия идея беше този… лабиринт? — попита Крозиър. — Цветните зали? Черната стая?

Фицджеймс издиша дима, извади лулата от устата си и се засмя.

— Всичко това е идея на младия Ричард Ейлмър.

— Ейлмър? — повтори Крозиър. Той си спомняше името, но не и лицето на мъжа. — Вашият стюард на оръжейната?

— Същият.

Крозиър си спомни дребничък мъж с хлътнали, мътни очи, педантична нотка в гласа и остри, черни мустачки.

— На него откъде пък му е хрумнало това, по дяволите?

— Ейлмър е живял няколко години в Съединените щати, преди да се завърне у дома през 1844 година и да започне работа в Изследователската служба — каза Фицджеймс. Зъбите му леко потракваха по мундщука на лулата. — Той твърди, че през четирийсет и втора година, докато живеел при своя братовчед в Бостън, чел някакъв глупав разказ, в който е бил описан точно такъв маскарад, с такива разноцветни зали. В някакво евтино издание, което се казвало „Списанието на Греъм“51, ако не ми изневерява паметта. Ейлмър не помни точно сюжета на разказа, но си спомня, че се е разказвало за странен бал-маскарад, който бил организиран от някой си принц Просперо… и той е абсолютно уверен, че там залите са били разположени именно в такава последователност, с ужасна черна стая в края. Мъжете направо се влюбиха в идеята.