За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
Едва сега обърнах внимание, че някъде в далечината има слаб източник на светлина — нещо като свещ, чийто пламък се полюшва от течението. И докато гледах, забелязах, че се приближава към мен и че вече не е точка, а оранжево сияние. В един момент спря да се приближава и започна да расте. Намираше се само на няколко метра от мен.
В центъра на сиянието имаше нещо. Някаква фигура.
Преглътнах с труд тухлата в гърлото си и с безпокойство се обърнах в посоката, от която бях дошъл. Чувах трополенето на преследвачите ми по стълбата и всичко ми бе ясно. Нямаше къде да бягам.
Обърнах се пак към сиянието и се вгледах в него. Нещо ме караше да постъпя именно така. Може би някой от моите близки бе разбрал за настъпването на последния ми час и бе дошъл, за да ме преведе отвъд. Не ми се искаше да е Мал. Обичах го, надявах се да го видя, и то скоро, но се ужасявах от перспективата да ям супа фиде цяла вечност.
Първоначално фигурата изглеждаше съставена от множество пърхащи криле, но малко по малко доби по-материални очертания. А когато видях кой е, челюстта ми провисна може би в нелогичен опит да ми помогне да освободя парещите сълзи, напиращи в очите ми. Нещо се бе случило. Това не бяха познатите ми побъркани птици. Устните ми трепереха толкова силно, че ако до мен имаше някой, той едва ли щеше да разбере името, което произнесох.
— Суедж?
Тя се усмихна и видях, че белегът на лицето ѝ е изчезнал. Изглеждаше цяла и беше прекрасна.
— Трябва да побързаме, Джек — каза тя и аз забравих за шума зад мен и прошепнах:
— Какво правиш тук? Как се измъкна?
— Намерих нови приятели — отговори тя. — Захванали сме се с нови неща. Междината се затваря. Аз съм мостът. — Изглеждаше горда от ролята си и странно умиротворена. Направих крачка напред с намерение да я прегърна, но тя вдигна ръка, за да ме спре. Вгледах се в нея и се удивих — тя излъчваше светлина.
— Трябва да вървиш в обратна посока — каза тя. — До най-долното ниво.
— Но изходът е насам…
Тя поклати глава:
— В обратна посока. И още нещо… Ратчет вече не ти е нужен. Хвърли го.
— В никакъв случай! — отсякох аз, но тя ме прекъсна с увереност, каквато никога не бе демонстрирала.
— Трябва! И след това бягай. Поръчаха ми да ти предам следното: направил си много повече, отколкото някога ще разбереш.
Поклатих глава отрицателно, но изражението ѝ беше непреклонно. Чувствах се като че ли аз съм детето, а тя е пазителка на някаква тайна истина, недостъпна за мен.
Внезапно осъзнах, че стъпките зад мен са съвсем наблизо.
— В какво си се превърнала? — попитах я бързо.
Суедж отново се усмихна, вдигна ръце… и изчезна.
Хвърлих се назад в шахтата, сякаш някой ме бе тласнал с все сила в гърба. В мига, в който се озовах обратно в нея, над главата ми се разнесе вик и аз без замисляне скочих надолу и тежко тупнах на следващото ниво. За миг си спомних къде се намирам — мястото ми бе познато от онази експедиция, когато се бях надрусал с рапт, — но преди да съобразя какво да правя, около мен зачаткаха куршуми, така че се хвърлих, без да гледам, в първия страничен тунел и побягнах.
Тичах покрай места, които ми бяха непознати, и врати, които изглеждаха много странни. Видях ръждясал надпис „Багаж“, но минах като вихрушка покрай него, без да забавям ход. Спомних си какво ми бе наредила Суедж и бръкнах в джоба на сакото си. Извадих чипа, в който се намираше Ратчет, и го задържах в ръката си за миг. Не исках да го изоставям по този начин, но някаква интуиция ми подсказваше, че става дума за много по-важни неща. Положих го внимателно на пода и пак побягнах.
Забелязах познат ъгъл, завих, прескочих наведнъж две-три стъпала и се озовах в едно от реактивните сопла.
Преследвачите ме настигаха и ми се струваше, че няма да се спася. Но бях решен да опитам.
Тичах покрай безкрайни метални стени, белязани от шарката на времето, чувах свистенето на вятъра в ушите си, спъвах се, но се изправях и се носех с всички сили в тунела. И през цялото време чувах зад себе си приближаващите се стъпки на онези, които искаха да ме заловят. От време на време чувах епизодични изстрели. Още не ме бяха улучили, но лудият ми късмет едва ли щеше да продължава безкрайно.