Обсадата на мрака

— Това ли е стената, която търсим? — продължаваше да задава ненужните си въпроси джуджешката жрица.

— Вече сме съвсем близо — увери я Териен.

Стъмпет се покатери върху неголямата скална тераса, изпречила се на пътя им, и се прехвърли от другата й страна. Погледът й се зарея към долината, която се простираше на повече от шестдесет метра под нея. Там долу, при десетките ранени, я чакаше страшно много работа, но пък ако Териен беше прав, ако лейди Алустриел наистина беше паднала някъде тук, това щеше да бъде най-важната задача, с която Стъмпет се бе нагърбвала през живота си.

Чу как Териен се мъчи да се качи при нея и като се надвеси от скалата, тя с лекота го издърпа нагоре. Запъхтени, двамата се облегнаха на каменната стена зад себе си и се загледаха в облачетата пара, които излизаха от устата им.

— Удържахме долината — весело проговори жрицата, мъчейки се да прогони угнетеното изражение от лицето на спътника си.

— Щеше ли да се радваш на победата в битката, ако Бруенор Бойния чук бе загинал в нея? — горчиво попита полуелфът, а зъбите му потракваха от студ.

— А кой казва, че лейди Алустриел е мъртва! — сопна се Стъмпет и като свали раницата от гърба си, нетърпеливо се залови да рови из нея.

Беше възнамерявала да поизчака, преди да направи онова, което се канеше да стори сега, с надеждата да се приближи още малко до мястото, където бяха видели да пада Сребърната лейди.

Явно обаче бе дошло време да действа и като извади малка митрилна купа, тя вдигна манерката си над нея.

— Най-вероятно е замръзнала — обади се съкрушеният Териен и посочи към манерката.

Вместо отговор, жрицата изсумтя презрително. Джуджешката светена вода не замръзваше… не и тази, която тя вареше — в нея винаги имаше по няколко капки силен, деветдесетградусов спирт, за „оправяне на вкуса“. Без да губи време в обяснения, Стъмпет махна запушалката на манерката и като поде ритмичен напев, бавно започна да налива от течността в митрилната купа. Това се казва късмет, помисли си тя — макар образът, който заклинанието й извика, да бе доста неясен и да изчезна само след миг-два, тя знаеше къде се намира това място и как да стигне до него.

Тръгнаха колкото се може по-бързо (Стъмпет дори не си направи труда да прибере купата и манерката). Териен неведнъж се подхлъзваше опасно, само за да бъде уловен съвсем навреме от спътницата си; често пъти пък бързите му реакции и ловкостта, с която си служеше с въжето, спасяваха Стъмпет от лоши падания.

Най-сетне достигнаха тераската, която заклинанието им беше посочило, и откриха лейди Алустриел да лежи там студена и неподвижна. Единствено обгорената земя наоколо говореше, че магическата й колесница се бе разбила тук — създадена изцяло с вълшебство, тя не бе оставила нищо друго след себе си.