Укротяването на кралицата

Заспивам моментално и почти незабавно ми се присънва, че се изкачвам по кръгло стълбище в стар замък, не някой от нашите дворци — твърде студено и влажно е, за да е някой от домовете на краля. Подпирам се с ръка на външната стена, а под стреловидните прозорчета се стича ледена вода. Стълбището е тъмно, изпъстрено от ивици лунна светлина, стъпалата са протрити и неравни. Почти не виждам, докато си проправям път от един прозорец до друг. Чувам някой да шепне от подножието на стълбището, с глас, отекващ нагоре из кулата: „Трифин! Трифин!“, и леко ахвам от страх, защото сега зная коя съм и какво ми предстои да открия.

Стълбището стига до каменна площадка най-горе в кулата, срещу три малки дървени врати. Не искам да отварям вратите, не искам да влизам в стаите зад тях, но името ми, „Трифин“, носещо се нагоре по стълбището зад мен, произнесено със съскащ шепот, ме заставя да вървя нататък. Първата врата се отваря с брава с халка, която се раздвижва под хватката ми и повдига резето от вътрешната страна на вратата. Не ми е приятно да мисля кой може да чуе това, кой може да е там вътре и да обръща глава, виждайки как резето се повдига, но чувствам как вратата поддава под ръката ми, бутвам я и я отварям. Виждам малката стая на лунната светлина, която влиза през тесния прозорец. Виждам точно толкова, колкото да различа част от машина, заемаща цялата дължина на стаята.

Най-напред си помислям, че това е нещо като стан за тъкане на гоблени. Представлява дълго повдигнато легло с два големи цилиндъра в двата края, и лост в средата. После пристъпвам малко по-близо и виждам, че към него е привързана жена, с ръце над главата, ужасно изкривени и обезформени, със стъпала, завързани с ремъци в най-долния край, обърнати навън, сякаш краката ѝ са счупени. Някой е завързал ръцете и стъпалата ѝ и е дръпнал лоста, така че цилиндрите се завъртат и празнината между тях се разширява. Това е издърпало ръцете ѝ от ямките, лактите ѝ са изскочили от ставите, бедрата, коленете ѝ и дори глезените ѝ също са изтръгнати от ставите. Страданието превръща лицето ѝ в бяла маска, но въпреки това разпознавам Ан Аскю. С препъване се отдръпвам от стаята за изтезания и рухвам върху следващата врата. Тази стая е празна и безмълвна. Рязко си поемам дъх в пристъп на моментно облекчение, че ми е спестен някакъв по-нататъшен ужас, но после помирисвам дим. От дъските на пода излиза дим, а самите дъски стават по-горещи. И сега, в странния живот на съня, самата аз съм вързана, с ръце зад гърба. Стоя на клада, вързана съм с вериги, така че не мога да помръдна, и краката ми вече не са върху дъските на пода, а пристъпват неспокойно върху натрупани клони. Става по-горещо и по-горещо, и в очите и устата ми влиза пушек, и започвам да кашлям. Задъхвам се и усещам гърлото си, обгорено от горещия дим. После виждам леко потрепване от първия пламък от дървата под краката ми, и отново започвам да кашлям, отдръпвайки се от него. „Не“, казвам, но от дима не мога да говоря, и когато вдишвам, горещината на дима опарва гърлото ми, и аз кашлям и кашлям…