Меч в бурята [bg]

Това разгневи Мерия и при първото си гостуване в Старите дъбове след новината тя сгълча невъздържано Конавар.

— Той е още дете!

— През пролетта ще стане мъж според нашите обичаи — сдържано отвърна най-големият ѝ син. — Не е невръстно момченце… дори ако ти се иска да остане такова.

Слънцето клонеше към планината и в стаята притъмняваше. Мерия отиде да запали свещ от огъня, а с нея запали двете лампи на стената. Двамата поседяха загледани в залеза.

— Всичко сякаш се случи твърде бързо — каза по едно време тя. — Все ми се струва, че минаха само месеци, откакто бяхте деца. И сега ми се иска пак да има деца наоколо. От време на време наглеждам малкия Бануин. Той е същинска радост за душата. Все се смее, много обича да го гушкат. За разлика от тебе като малък. Ти пък напираше да се откопчиш. Само в ръцете на Руатан се укротяваше и заспиваше.

— Как е Големия мъж? Не сме се виждали от няколко седмици.

Майка му сви рамене и се засмя.

— Сега е добре. Простуди се, кашляше и сумтеше из къщата, мърмореше неспирно. Не е от хората, които понасят търпеливо болестите. Още не е оздравял напълно и трябва да почива често. — Засмя се. — Но откакто прехвърли четирийсетте, дори той признава, че вече не е млад бик.

И двамата се радваха, че могат да си поприказват на спокойствие, но накрая Мерия реши да подхване разговор за онова, което я глождеше неуморно.

— Кон, трябва да се ожениш. От цяла вечност не съм те виждала да се усмихваш.

Кон очакваше това и бе намислил да се измъкне с уклончиви думи, но седнал с майка си в топлината на тази стая пред небесното зарево в края на деня, реши да не увърта.

— Знаеш ли, обичта ми към нея проличаваше оскъдно и в думите, и в постъпките ми. И това също ми тежи заедно с угризенията за всичко останало. Тя беше прекрасна и заслужаваше по-добро отношение, както веднъж ми натякна и Ворна. Да, обичах я. Но когато срещнах Ариан отново… — Погледна майка си в очите и се усмихна печално. — Няма да се оженя, мамо. Поне засега. В сърцето ми май има място само за една голяма любов.

— Ама че си глупав. Пак ще се влюбиш. Почакай и ще видиш.

— Както и ти се влюби повторно след смъртта на Варакон ли?

— Ще ми се да казваш „баща ми“. Говориш за него като за далечен сродник.

— Добре, нека да е след смъртта на моя баща. Сега ми отговори.

Тя въздъхна, облегна се на стола и покри краката си с широк шал.

— Става студено. Ще затвориш ли прозореца?

— Ей сега… но след това чакам отговор.

Той стана, затвори двата капака и ги закрепи с резето. Върна се на мястото си и се вторачи в зелените ѝ очи.

— Не беше така за мен — призна Мерия. — Не се влюбих отново както във Варакон. Но не искам да помислиш, че принизявам с нещо Руатан. Той е изключителен човек и аз го обичам с цялата си душа. Дори сама не очаквах, че обичта ми към него ще се окаже толкова силна. Но с Варакон бяхме сродни души.