Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
— Мигар ще се възползваш така от моята беззащитност, лейди Поулгара? — смъмри ме нежно той. — Не се боя от астурианците, но крепостта на моето сърце вече рухна пред твоята атака и се боя, че не ми остава нищо друго, освен да се предам в твоя власт.
Поставих ръка върху неговата.
— Добре казано, милорд — похвалих го. — Наистина умело боравиш с думите. Ще трябва да обсъдим това по-задълбочено.
При тези мои думи той взе ръката ми и нежно я целуна.
Мирът, който установих в Арендия, почиваше на нелицеприятния факт, че щом някой от херцозите покажеше и най-малък признак на непокорство, останалите трима се обединявахме в съюз, за да се противопоставим като един на неговата измяна и непокорство. Основният ни проблем този път обаче беше слабоумието на херцог Моратам от Мимбре. По онова време за него се грижеше гледачка, която го бавеше като малко дете, в каквото той в действителност се беше превърнал. Управлението на херцогството беше в ръцете на шайка благородници, които се интересуваха повече от това да си подливат вода един на друг, отколкото да болеят за благото на цяла Арендия. На няколко пъти се опитвах да им разтълкувам козните на арендската политика и ползата от мира за всеки един от тях, но те бяха твърде недалновидни и увлечени от собствените си измами, за да го разберат. Предполагам, че ако столицата им се намираше в средата на Мимбре, нещата щяха да стоят по друг начин. Но тъй като Во Мимбре беше чак на южната граница на Арендия, всичко, което се случваше в трите северни херцогства, беше за тях все едно от другата страна на луната. Въпреки моите усилия, Мимбре постепенно се отделяше от нас и поддържаше стриктен неутралитет.
Онтроуз замина на север в моите владения, за да надзирава как върви мобилизацията на хората ми. Въпреки че осъзнавах колко необходимо е това, той много ми липсваше. Сънувах го по цели нощи и мислех за него всеки миг, докато бях будна. Пътувах често до моето херцогство, даже по-често, отколкото беше необходимо. Но в края на краищата аз бях херцогинята на Ерат! А не е ли едно от главните задължения на владетеля да следи какво става в земите му?
На практика армиите на Вакюн и Ерат не бяха отделени една от друга, защото и самите херцогства почти бяха слети в едно. Барон Латан предвождаше силите на Андрион, а Онтроуз — моите. Нашата стратегия се раждаше след продължителни обсъждания или в двореца на Андрион, или в моята къща край езерото Ерат. Всичко ни сближаваше, така че и действията ни бяха обединени от една обща цел.
До лятото на 2942 всичко още беше мирно и спокойно. Обединените ни армии очевидно превъзхождаха числено войската, която би могъл да събере Гартеон III. Ако той дръзнеше да престъпи някоя от нашите граници, тогава бихме могли да го смачкаме като досадна буболечка.
— Всичко е в пълна бойна готовност — обяви Онтроуз пред нас двамата с Андрион по време на едно от редките си завръщалия във Во Вакюн в късното лято на същата година. — Войската на Ерат е разположена на северния бряг на река Камаар, недалеч от Во Астур. Ако Гартеон придвижи силите си отвъд васитската граница, ще унищожа столицата му. Като изключим непредвидените ситуации, противникът ни е в задънена улица. Според мен ние и астурианците ще се гледаме кръвнишки през общите ни граници поне няколко сезона. След това може да чакаме мирни парламентьори от Во Астур. Ориманите не са сред фаворитите на останалите благороднически фамилии в Астурия. Няма да се изненадам, ако Гартеон III също като дядо си не след дълго литне от някой висок прозорец на палата си и се спре чак на площада долу.
— Чудесно го казахте, лорд Онтроуз — похвали го Андрион.
— Аз все пак съм поет, Ваша Светлост — скромно отвърна Онтроуз. — Умелото боравене с думите ми е вродено.
След съвещанието с Андрион двамата с моя фаворит се прибрахме в градската ми къща. А след вечеря двамата слязохме в розовата градина. Онтроуз взе лютнята си и започна да ми свири и пее. Грижите от деня сякаш изчезнаха в миг. Беше съвършена и незабравима вечер, каквито за съжаление се случват твърде рядко. Говорехме повече за розите и само от време на време ставаше дума за мобилизацията. Постепенно падна мрак и на небето заблещукаха звезди.
Когато стана време за лягане, моят фаворит ме целуна нежно и ми пожела лека нощ. Не успях да спя много, но затова пък се отдадох на мечтания.
На следващата сутрин моят Онтроуз напусна Во Вакюн и отново тръгна на север.
Есента беше мрачна, сива и скучна и напълно отговаряше на моето настроение. Бях загубила шест века да убеждавам твърдоглавите аренди в ползата от мира, надявайки се това най-сетне да стане част от природата им, та никога повече да не помислят за война. Надеждите ми обаче сега се сринаха до основа.