Еретиците на Дюна [Heretics of Dune - bg]

— Престани, Лусила! — заповеднически бе изрекъл Дънкан.

Гласът ѝ издаваше обзелото я раздразнение:

— Колко време мислиш, че трябва да чакам, за да изпълня дадените ми заповеди?

— Докато ти или някой друг не ми каже какво…

— Тараза очаква от теб да извършиш неща, неизвестни на никой от присъстващите!

Тег бе направил опит да успокои обстановката на нарастващ гняв и у двамата спорещи:

— Моля ви. Не е ли достатъчно, че Дънкан все по-добре изпълнява упражненията? След няколко дни започвам редовни наблюдения отвън. Можем да…

— Проклетнико, можеш просто да спреш с намесата си в моите работи! — отряза го Лусила, обърна се рязко и изчезна.

Бяс започна да се надига в гърдите му, докато гледаше твърдата решимост по лицето на гола̀та. Пришпорваха го неизбежните потребности на самотността, в която се оказаха изолирани. Неговият интелект — великолепно изпипаният му инструмент на ментат — тук се бе оказал защитен от мисловния шум и бъркотията, към които бе привикнал да се настройва навън. Предполагаше, че ако съумее да заглуши тиктакането на мисловния си апарат и накара всичко да притихне, нещата до едно ще просветнат в съзнанието му.

— Башар, защо сдържаш дишането си?

Гласът на Дънкан го стресна. Успя да се върне незабелязано към нормално дишане с върховно напрягане на волята. Чувстваше емоционалните изблици на двамата си спътници в не-сферата като приливи и отливи, временно откъснати от други сили.

Други сили.

Ментатното съзнание можеше да се окаже като на същински дебил в присъствието на други влияния, които профучаваха и се кръстосваха из вселената. Напълно възможно бе там да има хора, чийто живот да прелива от сили, които той дори не е в състояние да си представи. В сравнение с тях би бил само плява в пяната на бясно движещи се течения.

— Докъде може да стигне Лусила, ако продължа да ѝ се съпротивявам? — попита Дънкан.

— Служила ли си е с Гласа срещу теб? — попита Тег, а собственият му глас прозвуча за него някак отдалеко.

— Само веднъж.

— Устоя ли? — прокрадна се слабо любопитство в тона му.

— Научих как да се справям от самия Пол Муад’диб.

— Тя може да те парализира и…

— Мисля, че заповедите ѝ изключват насилието.

— А какво е насилие, Дънкан?

— Отивам под душа, башар. Идваш ли?

— След малко.

Тег направи дълбоко вдишване, усещайки колко близо е до пълното изтощение. Днешният следобед с часовете на тренировъчната площадка и последвалото спречкване бе източил всичките му сили. Гледаше към излизащия Дънкан. Къде ли беше Лусила? Какви планове кроеше? Докога щеше да чака? Този беше основният въпрос и от него произтичаше особената роля на не-сферата върху изолацията им от време-пространството.