Шпионинът
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шпионинът». Краткое содержание книги:
— Не ме интересува какво знаят, Арчибалд. Но, иска се огромна сила, за да можеш да сътвориш такива светове и да ги управляваш в техните заблуди. Не знам защо, но като гледам това светло кълбо, покрито с въображаемите си морета и суша, ме обхваща тъга. Струва ми се, че е място за покой на душите.
— Пийни си капчица, драги — каза Бети и като надигна главата си още веднъж, подаде му своята бутилка. — То щоту нощта й влажна, та ти са смръзва кръвта. А да са приказва с тез пихутинци ни си’й раб’та за буйн чиляк. Пийни си капчица, драги. Аз сама ти назобих коня, щот’ викам, шъ тря’а да яздиш многу утри.
— Небето е величествено — продължи драгунът със същия тон, без да обръща внимание на предложението на Бети — и е наистина жалко, че такива червеи, каквито са хората, трябва да цапат това божие творение с долните си страсти.
— Прав си, Джон. На земята има място за всички да живеят в мир, ако всеки можеше да е доволен. Но и войната си има своите преимущества. Тя особено спомага за развитието на хирургията и…
— Ето там има една звезда — каза Лоутън без да му обръща внимание — която се мъчи да свети през плуващите облаци. Може би и това е един свят, може би и там живеят същества, надарени с разум като нас. Мислиш ли че познават войните и кръвопролитията?
— Ако ми позволите да кажа — намеси се сержант Холистър и инстинктивно вдигна ръка до шапката си — в Библията е споменато, че Бог е накарал слънцето да спре, докато народът е отмъщавал на враговете си. Предполагам че го е направил за да могат да извършват маневри на светло. Щом като сам Бог им е подал ръка, боят не може да е греховен. Но винаги съм се чудел, защо са използвали тези бойни колесници, а не кавалерия, която най-добре може да пробие отбраната на пехотата, а и да направи на пух и прах самите тези колесници. Заедно с конете им.
— Сержант Холистър — намеси се хирургът — съдите за тях погрешно, защото не познавате конструкцията им. От осите на колелата им са се подавали остри шипове, които са по-косявали пехотинските редици като трева. Не се съмнявам, че ако такива оръжия се поставят на каруцата на мис Фланаган, сред враговете ни ще настъпи голямо объркване.
— Тя кубилата ми няма да въри многу, кат’ и пушкат ридовнити наоколу — измърмори Бети под одеялото. — Веднъж кат’ бяхми събрали шгячката, то беши кат’ ги отблъснахми в Джърси, тряаши да я бия ду смърт, ни щеши крак да помръдни докат’ са гърмеши. Капитан Лоутън и коня му стаат за червенодрешкуфцити, оставети ма мен и кубилката.
Барабаните откъм хълма, на който бе разположени британците, оповестиха, че са вдигнати под оръжие. Скоро се чу и съответния сигнал в лагера на американците. Тръбата на вир-джинците засвири бойния си зов и след няколко минути и двата лагера гъмжаха от въоръжени войници. Започна да се развиделява и двете враждуващи страни започнаха да се готвят за боя. Американците превъзхождаха числено противниците си, но по дисциплина и екипировка бяха далеч назад. Скоро всичко бе готово и американската пехота тръгна напред.
Теренът не позволяваше на кавалерията да се намеси и единственото, което драгуните на Лоутън можеха да направят, бе да гледат и да очакват победата, като помагат с каквото могат. Лоутън даде команда на хората си да се качат на конете и като ги повери на Холистър, отиде до пехотата, която бе облечена с най-разнообразни дрехи и бе лошо въоръжена и чиито редици приличаха на нещо като боен строй. Когато ловко направляваше коня си между тях, по лицето му бе изписано презрение. При сигнала за атака, той изостана назад и ги последва. За да достигнат до врага, трябваше да се спуснат в една долчинка и след това да се изкачат по едно възвишение.
Спускането премина при поносим ред, докато стигнаха до подножието на хълма и се появиха стройните редици на британците. Американците откриха огън, който за малко обърка враговете им, но офицерите им ги събраха и те започнаха да изпращат залп подир залп. Огънят бе силен и убийствен, докато англичаните атакуваха с щиковете си и пехотата не можа да издържи. Редиците им се огънаха, след което се пръснаха на малки групи, които стреляха безразборно.
Лоутън гледаше всичко това мълчаливо и не отвори уста, докато полето не се изпълни с пръснатите останки на пехотата. Тогава наистина се почувства оскърбен от позора на американското оръжие.
Той пришпори коня си и закрещя на бягащите с цялата сила на гласа си. Сочеше враговете и ги убеждаваше, че са сбъркали пътя. Думите му бяха иронични и подигравателни и немалко пехотинци спряха изненадани да го чуят — към тях се присъединиха още и заразени от примера на капитана, отново поискаха да бъдат поведени напред.