Цар Плъх

— Хей, Макс, я направи малко кафе — каза Царя.

По навик Макс стана и отиде да напълни канчето. Върна се, включи котлона и сложи водата да заври. После тръгна да си легне пак, но изведнъж спря, обърна се и впи поглед в Царя.

— Какво има, Макс? — неловко попита Царя. Макс не откъсваше очи от него, а устните му се разкривиха в безмълвен тик.

— Какво ме зяпаш, да те вземат дяволите?

Внезапно Макс сграбчи канчето и го захвърли през прозореца.

— Ти да не си откачил? — избухна Царя. — Целия ме измокри!

— Ах, измокрих те, а! — викна Макс и очите му изхвръкнаха от орбитите.

— Ще ти скъсам главата, да знаеш! Какво те прихвана изведнъж?

— Войната свърши, ясно ли ти е! Прави си кафето сам! — изкрещя Макс и в ъгълчетата на устата му се появи пяна.

Побеснял, Царя скочи насреща му.

— Изчезвай, преди да съм ти смачкал мутрата!

— Направи го де, хайде, направи го! Само не забравяй, че аз съм по-старши. Ще отговаряш пред военен съд!

Макс се разсмя истерично, после смехът му внезапно премина в плач, разтърсващ плач, и той излезе навън. Мъжете в бараката останаха стъписани и безмълвни.

— Побъркал се е, идиотът му с идиот! Сложи малко вода, а, Текс? — измърмори Царя и седна в ъгъла си. Текс стоеше на прага, загледан след Макс. Той бавно извърна глава и след като надви с усилие нерешителността си, каза:

— Зает съм.

Царя изтръпна, но успя да се овладее.

— Виждам — каза той с мрачна усмивка. — Дори оттук се вижда, че си зает.

Прекрасно разбираше какво се крие зад мълчанието на мъжете в бараката. Той отвори портфейла и извади една банкнота. — Ето ти десет долара — освободи се и иди донеси малко вода, ако обичаш.

Успя да сподави страха, надигнал се в него, и не отмести очи от Текс. Но той само сви нервно рамене и отвърна поглед:

— Все пак ще трябва да ядеш, докато тая история свърши наистина — каза презрително Царя, после огледа бараката: — Кой иска кафе?

— Аз. — Дайно не изпитваше угризения. Той взе канчето, напълни го и го сложи на котлона.

Царя пусна десетачката на масата. За миг Дайно впери поглед в нея.

— Не, благодаря, исках само малко кафе — отказа с дрезгав глас той и поклати глава. После с несигурна крачка прекоси бараката и седна на леглото си.

Мъжете гузно отвърнаха очи от унищожителното презрение в погледа на Царя.

— Ех, вие, кучи синове, дано войната наистина да е свършила, иначе…

Питър Марлоу излезе от канцеларията на коменданта и забърза към американската барака. Отвръщаше машинално на поздравите на познатите си и усещаше изумените погледи, които го сподиряха. „Да, на мен също не ми се вярва — мислеше си той. — Още малко и ще си бъда у дома, още малко и пак ще летя със самолета, пак ще сме заедно с баща ми и с нашите, ще пийнем както едно време, ще се посмеем… Просто невероятно е — останах жив. Ето ме — здрав и читав. Оцелях!“

— Здравейте, момчета! — поздрави той, целият светнал от радост.

— Здрасти, Питър. — Текс скочи и сърдечно раздруса ръката му. — Ей, страшно се радваме, че те пуснаха, момче!

— И за нищо друго ли? — засмя се Питър Марлоу. Всички в бараката го наобиколиха и сърдечността им стопли сърцето му.