Вълкодав
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Полянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълкодав». Краткое содержание книги:
— Сега ще те развържа, само без тичане и крясъци, бива ли? — каза вянинът.
Хлапачката май не го чу и той здравата я раздруса за раменете така, че главата й се люшна. От опит знаеше, че това действа по-добре от мили приказки на една уплашена до смърт жена. И наистина погледът на Ане стана малко по-осмислен.
— Край, няма повече от кого да се боиш — измърмори Вълкодав и развърза тънкия шнур, стегнал китките й. — Само тихо, нали ме разбра?
Ане побърза да закима трескаво. Очите й бяха все още ококорени. Вълкодав измъкна усърдно натъпкания парцал и тя започна да диша учестено, като уловена рибка. Вянинът не очакваше от нея да спази обещанието си, така че беше готов да я хване, ако хукне да бяга, но девойката закри с ръце лицето си, побърза да се извърне, след което повърна. Коленете й се подвиваха от преживяния ужас, тя се опираше в дървото, за да не падне. Вълкодав отряза парче от ризата на единия от похитителите и го подаде на момичето, да избърше устата си. И тя най-после осъзна, че вече наистина няма от какво да се бои. Поривисто се вкопчи във вянина и отчаяно зарида, заровила лице в гърдите му, разтреперана като че има треска. Вълкодав я прегърна и започна да я гали по червеникавите къдрици, подгизнали от пот. Чужда невяста. Кротка, ласкава, създадена за домашен уют. Едва не бе полудяла в лапите на трима мръсници. През скъсаната риза Вълкодав усещаше допира на плътта, копринен там, където гърдите й бяха разголени.
— Къде ти е плащът? — попита тихо той. Въображението му бе успяло да нарисува стряскаща картина: рано сутринта блатните велхи, така и не дочакали връщането на дъщеря си, намират измачканата й връхна дреха в някой храсталак.
— У т-т-ях — заеквайки, отвърна Ането. Наистина търсеното се намери в торбата на единия мизерник, оня с осакатената от Вълкодав ръка. Отрокът слабо изстена: вянинът, без да проявява особено човеколюбие, го преобърна с крак по гръб. Когато тези двамата започнеха да идват на себе си, жертвата им вече ще е далеч.
— Всичко ли е тук? — попита Вълкодав. — Носеше ли кърпа или нещо друго?
Като бършеше сълзите си, Ането криво-ляво успя да му обясни, че нейните мъчители не само са успели да заличат следите от неравната борба на пътечката, но й са я отвели далеч встрани по ручея, който се влива в блатото — в случай, че пуснат кучета да ги дирят. Вълкодав слушаше разказа й и се опитваше да реши какво трябва да се направи. Като в това време наглеждаше й Прилепчо, който с упоение се стрелкаше над повалените тела и ги оскверняваше в полет.
— Няма ли вкъщи да се притеснят, ако не се прибереш до сутринта? — попита накрая Вянинът.
Тук беше мястото да го излъже, че със сигурност ще се притеснят, но момичето каза истината. И преди й се беше случвало, когато се отбива при Кетарн, да остава да пренощува при добрата му майка.
— Да вървим — рече Вълкодав и я хвана за ръката. Прилепчо увисна във въздуха, надничайки в лицето на Ане, после се настани на рамото на господаря си.
Ане покорно се затътри след телохранителя, хванала го за ръка, като се мъчеше да загърне ризата си по-плътно на гърдите и да придържа плаща. Дрехата бе плътна и топла, но момичето продължаваше да трепери. Вълкодав сне кожената си куртка и накара Ане да я облече. Тя вдигна глава и свенливо попита:
— Къде отиваме сега? При Кетарн ли?…
— Не, не отиваме при него — рече Вълкодав и видя, че тя отново се готви да се поддаде на уплаха. Какво да се прави, наложи му се да й обясни защо и как.
— Ти поне знаеш ли кои са тия, дето те отмъкнаха? — първо попита той.
Ането отвърна:
— Х-х-хората… на благородника, който съпровожда бар-рионата… — Според Вълкодав на тоя благородник бе редно му изтръгнат червата. След което да го натирят да мери дължината им с крачки, докато не му секне животецът. Но не беше в негова власт да постъпи така с Лъчезар. За най-голямо съжаление.
— Ако те заведа у вас или при годеника ти, ще стане голяма дандания. Че и ще се стигне до бой — рече той на Ане. — Тукашното племе от двеста години се държи за ръката на галирадския риг… и какво сега, да се изпокарат до смърт заради един посерко? И без това оня нищо не постигна… А за твоята обида мисля, че успях хубавичко да отмъстя…
Велхинята го погледна, явно спомняйки си за мигновената и твърде жестока схватка, в която току-що Вълкодав бе раздал справедливост. Може би впоследствие наказаните пак щяха да се заяждат с момците и да закачат момите. Но дотогава имаше доста време.
— Тогава накъде? — шепнешком попита Ане, примряла свян и от страх, като не смееше да помисли дали закрилникът няма да поиска да бъде възнаграден. Малко познаваш вяните, измърмори наум Вълкодав. После се сети, че и Вълка беше вянин.