Вълкодав
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Полянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълкодав». Краткое содержание книги:
Ане я нямаше, обаче косите на момъка блещукаха от росата, а ботушите му бяха мокри, както и дългите гащи до коленете. Отначало на Вълкодав му олекна на сърцето, явно синът на рига е изпратил девойката и се е върнал! Но после вянинът си спомни времето, за което бързите босоноги хлапетии вземат разстоянието до блатните съседи, и тревогата му се възроди отново. Кетарн просто не би могъл хем да отиде, хем да се върне. Дори да бе тръгнал веднага след като кнесинята бе напуснала пиршеството и да беше изминал тичешком пътя и в двете посоки.
Значи не бе изпроводил девойката до прага на бащиния й дом, за да я посрещнат там родителите й, както обеща. Най-много да е извървял редом с нея половината път, за да се сбогува и да я пусне нататък самичка по правия път…
Вълкодав подмина огньовете незабелязан. После се прехвърли през незавардения от никого плет, с няколко скока се озова в ниското и хукна през влажната тучна ливада към леса, молейки се на всички Богове да не окъснее.
Прилепчо се отдели от рамото му и като безшумна сянка заплува отпред.
Ето кога се възползва изцяло и от нощното зрение, дар от каменоломната, и от усвоеното още в детството умение да не вдига излишен шум.
Ами ако! — мислеше си той, докато криволичеше между храстите и тичешком откриваше пътя сред росната трева. В ясното небе висеше само тесният сърп на месечко ясен, но светлината му бе достатъчна. Ами ако Лъчезар наистина е замислил нещо да стори злина. Ами ако е останал в шатрата си, а не е поел скришом заедно с неговите отроци към гората… Не, едва ли, нали и той не е тукашен, за да познава местността, значи ще гледа да се навърта около своите, при това ще е въоръжен. А на хлапачката, за да не се разнищи, ще й запушат устата и ще я пъхнат в чувал или още по-лесно: ще я заплашат, че ще одерат годеника й жив, за да направят чизми от кожата му, ако тя не бъде мила с болярина. Да, Ане не е Ертан, жената-воин, която самичка ще те накълца на кайма, за да те намаже на филийката си за закуска…
А как ще я кара занапред Лъчезар в живота и разбирателството дори не с ключинските велхи, а със своя кнес Глузд Несмеянович — можеше само да се гадае. Няма начин случката да не се разчуе. Макар и със закъснение, на всяка цена ще се разбере. В Галирад хората май и хабер си нямат от сивия прах и какво прави той с хората. Инак нямаше да доверят на Лъчезар охраната на своята „сестра“…
Ами ако докато аз се шляя из гората, нещо стане с кнесинята?… Решавай, Вълкодав, сам решавай, тук няма кой да ти подскаже отговора на задачката. И лично ти ще отговаряш, така че само на себе си се надявай, на никой друг.
Това, последното, за чуждата помощ, беше научен урок. Усвоен много, много отдавна.
Два пъти насреща му изскачаха злите ключински кучета, развълнувани от нашествието на непознати. Но още не бе родено кучето, дето ще джафка срещу потомък на Сивия пес. Вълкодав обиколи тичешком галирадския бивак по широка дъга, подмина в тъмното горските стражи като звяр, душещ за дирята на улова си. Ако все още разбираше нещо от следи, Лъчезар с приближените си беше още в шатрата. И никой не се беше примъквал до лагера откъм гората.
Нощните стражи се бяха разпределили по двама на такова разстояние, достатъчно за да чуват подвикванията си. Без да излиза от прикритието си Вълкодав огледа всички постове. Разпозна Канаон и Плишка, които се бяха окопали на прекия път към шатрата на болярина. Така значи. Кой ще упрекне Лъчезар, че е настанил любимците си на две крачки от своята особа? Ако се случи случка, двамата главорези драговолно ще се кълнат, че нищо не са видели. И че не са чули нито звук.
Вълкодав продължи през гората, защото беше наясно, че ако боляринът наистина е изпратил някого за Ане, воините му сигурно ще минат на връщане през гъсталака.
Зад гърба му висеше чудният меч с приказни украси, но той нямаше намерение да го използва. Само това липсваше.
Имаше остър слух, който обаче отстъпваше на слуха на животните. Върналият се на рамото му Прилепчо трепна и изсъска и чак тогава Вълкодав долови сред гъстака нечии стъпки. Четирима, веднага определи той, като по навик похлупи с шепа войнственото мъниче. При това тримата вървят, четвъртия го влачат насила, и той, сиреч тя, прави неуспешни опити да се откачи. Вълкодав натири Прилепчо, защото работата отиваше на бой, и хукна насреща им.