Графиня робиня
- Автор: Хенли Вирджиния
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кунка Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графиня робиня». Краткое содержание книги:
Гласът му бе зповеднически, лицето му гордо като на римски орел. Яростта ѝ мигновено пламна.
— Нали ти казах, че доброволно няма да стана твоя робиня!
Той се изправи и посочи към нея.
— Ти си моя робиня, както скоро ще разбереш.
— Възможно е да съм твоя робиня, римлянино — тя решително вдигна глава, — но не съм робиня за твоето легло. Няма да стане, без да ме бичуваш. Достатъчно кръвожаден ли си, че да се наслаждаваш на тялото ми, след като си ме бил до кръв?
Марк се отдръпна и я обърна така, че да легне в извивката на тялото му — като в люлка. Пое дълбоко въздух, изпитвайки блаженство от сластното чувство. Ръцете му милваха гърдите и корема й.
— Толкова любящи са ръцете ти.
Прокара пръсти през златистите й къдрици и обхвана с ръце лицето й, притежавайки го напълно.
— Разкажи ми за римската венчавка! — прошепна той.
Даяна описа всички красиви неща, които беше планирала за венчавката си с Маркус, после му разказа за обичаите. Като свърши, той я притисна в ръцете си и сподели:
— През последните няколко седмици се уплаших, че може би си се върнала отново във времето… обратно при Маркус.
— Любими, ти си Маркус.
— Разбрах го сега.
— Никога не мога да се върна. Това време свърши. Нашето време е тук и сега.
— Обичам те! — прошепна той.
— Обичам те! — шепнешком отвърна тя. Разбра, че обичта е много по-важна от женитбата. Бракът беше чудесен, но любовта беше много по-хубава. Винаги се беше надявала, че ще може да го убеди. Това беше най-ценният сватбен подарък, който можеше да й поднесе.
Прекараха цялата сутрин в езда на пролетното слънце. Оставиха далече зад себе си парка на Хардуик Хол, докато яздеха из полята, обсипани с диворастящи цветя. Даяна го водеше нагоре по възвишенията на Лендсдаун, където се провеждаха конни състезания, а след това се понесоха към Хей Хил, там където все още бяха останали лозя…
Вървейки обратно към къщата, Даяна настоя да се надбягват. Когато стигна до конюшните, той вече я чакаше там с широко вдигнати ръце. Прегърнаха се и се целунаха, бузите й аленееха като разцъфнали рози.
— Когато спечелиш надбягването, ще знам, че напълно си се възстановила.
Накара я да обядва обилно и се съгласи да излязат следобед на пазар при условие, че си вземе допълнително от храната.
— Сита съм още от закуската — оплакваше тя. — Ако знаех, че си такъв диктатор, нямаше да се оженя за теб!…
Най-напред спряха при бижутера, където избраха голяма златна венчална халка. След като я сложи на пръста й, Марк каза:
— Сега можеш да си ми върнеш моя гравиран пръстен. Лицето й посърна.
— О, Господи, какво съм направила с него? Само не казвай, че съм го загубила. — Като забеляза недоумението, изписано на лицето му, го помоли. — Момент само, пипни тук вътре. — Разкопча горните три копчета на дрехата си и съблазнително го подкани.
Марк пъхна ръка в деколтето й и извади своя смарагдов пръстен. Бижутерът зяпна с отворена уста, когато графът на Бат и неговата дама открито и без притеснение се наслаждаваха на сексуалната закачка. Не го сдържаше да разпространи новината, че графът най-сетне си е избрал графиня.
— Аз така и не купих онези кушетки за столовата, които ти предложи; Диърдън обаче има две в магазина си. Искаш ли да им хвърлиш едно око?
— Не, но трябва да ги вземеш. Отивам при мадам Мадлен. Помниш ли костюма на богиня Диана, който носех първата вечер, когато се срещнахме?
Марк завъртя очи в несвяст.
— Как бих могъл да го забравя?
— Довечера ще вечеряме в римски стил.
Той се засмя.
— Отказвам да нося тога.
Повдигна се на пръсти и прошепна в ухото му:
— Донеси само камшика си.
Не му се искаше да я остави да продължи сама, но знаеше, че трябва да го направи в този момент. Даяна имаше нужда от пълна свобода.
Графът на Бат купи кушетките и поиска да бъдат доставени веднага. Когато Диърдън го поздрави за женитбата, Марк разбра, че много скоро новината ще се разчуе и всички в града ще разберат.
— Лейди Даяна, колко хубаво, че ви виждам отново! — мадам Мадлен се суетеше, жадна за малко клюки от момичето, което се беше изпарило и след това се появи отново по странен начин.
— Колко мило, че се спомняте за мене! — отвърна сериозно Даяна.
— Как бих могла да забравя, та нали вие спечелихте битката за зелената кадифена дреха?
Даяна се усмихна.
— Не само, че получих роклята, но получих и графа накрая. — Повдигна ръка, за да покаже новия си венчален пръстен.