Героите умират
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: The Acts of Caine ( Overworld) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502820
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героите умират». Краткое содержание книги:
В родния си свят — Земята от нашето бъдеще — Каин е Хари Майкълсън, суперзвезда, чиито приключения в Отвъдие съпреживяват милиони зрители, свързани с него чрез виртуален интерфейс.
Ала извън помещенията на Студията — корпорацията, която продава приключенията му по света — той е никой; намира се някъде по средата в йерархията на едно жестоко кастово общество и често му се налага да се опитва да забрави, че в един далечен свят избива хора за забавление на богатите лентяи от собствената си планета.
Но сега нещата са стигнали твърде далеч. Отчуждената му съпруга, Палас Рил, е изчезнала загадъчно сред копторите на престолния град Анхана. И за да я спаси, Каин трябва да се изправи срещу най-голямото предизвикателство в живота си: смъртоносна игра на котка и мишка с най-коварните властелини на двата свята.
Той я оглежда, откровено изучавайки я, преди да ѝ подаде ръка — Величеството е не по-малък ценител на женската мускулатура от самия мен. Когато му представям Ламорак, многозначителната му усмивка се връща.
— Ти не си ли оня тип, дето разнасяше Косал? Знаеш ли, че мечът ти сега е у Бърн?
Ламорак потрепва, кимва, а Величеството изсумтява с подигравателно съчувствие.
— Момче, това трябва да е голяма гадост. Все едно да изтръгнат оная ти работа от корена, а?
Разменяме по няколко думи за хайката и за тоталната бъркотия в града, и разбира се, се налага да му разкажем за бягството ни от имперския донжон. Полагам наистина голямо усилие да държа раздразнителността си под контрол — да си губя времето за празни приказки, когато съм толкова близо до намирането на Палас, е малко повече, отколкото мога да понеса.
Освен това разказването на историята за моето героично спасение ми припомня как точно съм попаднал в донжона, метафорично казано, накъде водят дирите ми, а това е нещо, за което не ми се мисли. Ако някой от присъстващите разбере, че съм бил нает от Ма’елкот… не съм сигурен, че ще оцелея достатъчно дълго, за да мога да дам обяснение.
Това нямаше да ме безпокои толкова много, ако Величеството не ми хвърляше своите многозначителни погледи, сякаш знае нещо, което аз не знам.
Най-накрая, когато Талан докарва разказа до битката на терасата над Ямата, вече не мога да издържам.
— Слушай, това толкова важно ли е? — питам. Тонът ми не оставя никакво съмнение относно мнението ми по въпроса. — Трябва да намеря Палас. Днес. Сега.
— Това е проблем — казва Величеството. — И аз самият бих искал да я намеря, но не мога да впрегна цялото Кралство да я търси.
— Не можеш? Величество, от колко отдавна сме приятели…?
Той махва уморено с ръка.
— Не е там работата Каин. Когато тя се сблъска с Котките вчера, те я чакаха в Индустриалния парк около мястото, където тя беше скрила токалите…
— Те… тя… — започвам да заеквам аз. — Ти знаеш?
— За Саймън Смешника и Вечната забрава? — Той ме изглежда покровителствено, сякаш пита: „Аз какво, да не съм идиот?“. — Разбира се. Нима аз не съм Кралят на Кант? Макар че, знаеш ли, любопитен съм защо то не действа на теб…
— Това е тайна — отсичам аз. — Добре, продължавай. Котките са я очаквали край убежището на токалите…
— Точно така. Мисля, че са я намерили по същия начин, по който я откриха тук преди три-четири дни. Някой я е предал.
Сърцето ми избумтява тежко в гърдите ми.
— Някой от Поданиците?
Той кимва.
— Най-вероятно. Никой друг не би трябвало да знае. Моят човек в Очите няма никаква нишка, така че който и да е предателят, той си има работа директно с Бърн и Котките. Паслава, Деофад, някой от бароните… Не знам. Никой с по-нисък ранг няма нужната информация, а тя не беше сложила съгледвачи около убежището — вече не им се доверява…
— Ето защо ти дойде сам.
— По-добре ми повярвай. Ще се наложи да те преместим и ще се нуждая от името на всеки Поданик, който знае, че си тук. Ако Котките дойдат да те търсят тук, това ще стесни кръга на заподозрените.
— Когато го намериш — казвам мрачно, — постарай се да оцелее, докато се добера до него. Ще направиш ли това за мен?
Той свива рамене.
— Не обещавам. Нали разбираш, че си имам и собствени сметки с него? Да я предаде така… Само да ми падне този шибаняк…
Пръстите му се свиват изразително, лицето му се налива с кръв, очите му се зачервяват. Хвърлям му бърз поглед. Нещо в него се е променило след последния ни разговор вчера. Тогава цялата тази история беше само „леко сритване в задника на Ма’елкот“. Сега всичко е убийствено сериозно, и нещо повече; той изглежда готов да бълва лава.
— Само ме отведи при него, Величество. Сега това е крайно важно.
Помътнелите му очи ме стрелват с внезапно подозрение:
— Защо е толкова важно?
Досега не съм обръщал внимание колко дребни са очите му. Вените около тях са се издули — той не на шега е разярен.
— Ей, Величество, това съм аз! Овладей се!
— Да… — изрича той и червенината бавно отстъпва от лицето му. — Да. Знам. Извинявай. Но тя не се нуждае от помощта ти, Каин. Мамка му, абсолютно съм сигурен, че е присъствала на Чудото предишната нощ, а след това се е измъкнала.
— Наистина ли?
— Аха. С някакъв вид Наметало — и после Наметало над Наметалото, ако разбираш какво имам предвид.
Изучавал съм почти година и половина Бойна магия в Консерваторията, преди да се прехвърля на Бойни изкуства, и веднага го разбирам.