Героите умират

Разбира се, на нея не ѝ е познат този израз — в Империята бракът е по-скоро сделка, отколкото вричане — но схваща идеята ми, макар и да поклаща глава смаяно и разочаровано.

— Какъв трябва да бъде един човек, за да отиде толкова далеч — многократно да рискува живота си, за да спаси своя съперник?

Шибан идиот, ето какъв трябва да бъде.

— Трудно е да се обясни.

Тя слага ръката си върху моята, която покрива раната на коляното ми, и зачаква, докато вече нямам друг избор, освен да срещна погледа ѝ. Дълбоко в очите ѝ нещо умира — като последните късчета от сън, който не можеш да си спомниш, когато се събудиш — и тя казва:

— Надявам се Палас Рил да разбира какъв изключителен човек е отхвърлила.

А сега би трябвало да се разсмея — това е единствената възможна реакция освен сълзите. Вече чувствам смеха вътре в себе си, но ми се налага да положа усилия, за да изкарам горчиво подсмихване.

— О, тя прекрасно го разбира. В това е част от проблема — тя разбира всичко твърде добре.

Предполагам, че трудно ще намери какво да отговори, и тя не казва нищо, само седи край мен на пода и безмълвно наблюдава как разтривам коляното си.

При медитация времето тече бързо — слънчевите лъчи вече проникват много по-надълбоко през отворения прозорец. След малко установявам, че подутината е спаднала — и болката определено е намаляла — и изплувам отново на повърхността на съзнанието си, за да открия, че Ламорак се е пробудил и здравата си похапва.

Той ме поглежда изпод вежди, странно плахо.

— Ти, ъъъ, си ми промил крака, предполагам? Погледнах с менталното си зрение, и личинките ги няма. Благодаря. — Явно се чувства страшно неудобно. Надявам се, че е заради чувството на вина. — И ъъъ… благодаря, че ми спаси живота. Длъжник съм ти.

„Така ли? — изръмжавам наум. — Можеш да ми се отблагодариш, като стоиш далеч от жена ми!“ Но на глас казвам:

— Нищо не ми дължиш. Ако не се беше развихрил на терасата над Ямата, сега щях да гния в каналите. Да смятаме, че сме квит.

Той извръща поглед.

— Никога няма да сме квит.

В гласа му се долавя някакво отвращение към себе си, което ме кара да изпитам голямо задоволство.

— Както кажеш.

Не много далеч се чува тътен от гръмотевица, който ми напомня за гласа на Ма’елкот. Първите едри капки затракват в стакато по перваза и аз затварям прозореца. Усещам ударите на дъжда през дървото — фино топуркане, подобно на стъпките на тичащи хаотично плъхове.

След половин час се появява Величеството. Плъзга се през вратата, сам и странно потаен, сваляйки мокрото си наметало в движение. Талан се изправя с плавно движение и заема бойна поза — тя, разбира се, не знае кой е това и няма намерение да рискува. Спирам я с движение на ръката и му кимам.

Той ни оглежда, пуска многозначителната си полуусмивка и поклаща глава.

— Мамка му, Каин, изумително е как винаги успяваш да омажеш нещата.

— Това е дарба. Талан, запознай се с Краля на Кант. Величество, това е Талан, воин и съратница на Палас Рил.