Последната тайна на Дома Господен

— Не ви вярвам — провокира я.

Тя се разсмя, без да отбягва погледа му.

— Изобщо не ми пука в какво вярвате. Получих писмото, прочетох го, изхвърлих го. И още преди да ме попитате, не, вече не е в кошчето ми. Но съм сигурна, че ако отидете на общинското сметище, след седмица-две ще го намерите.

Бен Рои стисна юмруци, за да устои на желанието да я удари.

— Какво пишеше в това писмо?

— Вие очевидно вече знаете.

— Какво точно пишеше?

Тя скръсти ръце и въздъхна като учителка, занимаваща се с умствено изоставащ ученик.

— Точно какво пишеше, не мога да ви кажа, като се има предвид, че не си дадох труда да го запомня наизуст. „Опитвам се да се свържа с Ал Мулатам. Мисля, че вие можете да ми помогнете. Ще ви платя, колкото пожелаете“ — нещо от този сорт. Глупости, в най-общи линии. Прегледах го съвсем бегло. Ако искате пълната версия, ще трябва да се свържете с приятелчетата си от Шин Бет. Предполагам, че именно те са го изпратили.

Още веднъж, макар да беше вперил очи в нейните и да беше наострил слуха си до краен предел, не долови и най-малкия признак, че лъже, нито едно, та дори най-нищожно потрепване на лицето или гласа. Което не му харесваше, защото всичките му инстинкти крещяха, че го лъже, че се преструва умело, а в такъв случай или инстинктите му грешаха и радарът му се беше повредил непоправимо, или тя притежаваше почти свръхчовешко заради непробиваемостта си ниво на самоконтрол. Само в погледа й, дълбоко вътре, имаше намек за нещо различно от онова, което демонстрираше, нещо като леко замъгляване, като тиня, размътена дълбоко под водата. Дали обаче това означаваше неискреност или някакъв съвсем различен аспект от душата й, нямаше как да знае. Може и да беше зрителна измама.

— В това писмо споменаваше ли се за някакво оръжие? Нещо, което би могло да унищожи израелската държава?

Не помнела такова нещо. Ако се споменавало, сигурно щяла да му обърне повече внимание.

— Името Дитер Хот говори ли ви нещо?

Не.

— Пиет Янсен.

Същият отговор.

— Чувала съм за Дейвид Бекъм, ако това ви е от полза.

И така нататък. Бен Рои я засипваше с въпроси, тя връщаше топката с унищожително презрение, докато накрая въпросите му се изчерпаха и той млъкна.

— Това ли е? — попита Лейла, сложи ръце на кръста си и го погледна. — Защото, колкото и да ми е приятно, имам и друга работа.

Зад гърба й телефонът започна да звъни.

Бен Рои я погледна, стисна отново юмруци, осъзнал, че каквото и да беше очаквал от срещата, каквото и признание да се беше надявал да изтръгне от нея, не беше го получил. Тя беше победила. Поне в този рунд.

— Засега — отвърна.

— Е, знаете къде живея. Вече ви казах, за мен винаги е удоволствие да приветствам Израелската национална полиция.