Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
— Преди да умре, господин Янсен явно се е опитвал да се свърже с палестинския терорист Ал Мулатам. Казал, че разполага с някакво оръжие срещу евреите. Да знаете нещо за това?
За негова изненада старицата се изхили, гадно и мазно, като мехур от кал.
— Гатанката на Дитер — изрече с малко по-силен глас. — Така й викахме аз и Волфганг. Непрекъснато говореше за нея, особено като обърнеше едно-две питиета. Как бил открил нещо, което щяло да унищожи евреите. „Все още мога да ги съсипя, Инга.“ Така казваше. „Все още мога да ги съсипя, мръсните копелета.“
Тя се захили отново, потъна във възглавницата като в пряспа сняг и премигна.
— Каза ли ви какво е това нещо? — попита Халифа.
Не, никога не им обяснил.
— А къде е?
Тя сви рамене.
— Май спомена веднъж за някакъв банков трезор. Но друг път твърдеше, че го бил оставил при някакъв стар приятел, не знам. Нашият Дитер беше много потаен.
Въздъхна и впери поглед в тавана.
— На едно ново поколение, на това се надяваше. На някого, на когото да го предаде, който отново да направи Германия силна. Ала годините си минаваха и никой не наметна мантията, а след това разбра, че е болен от рак, и затова реши поне да го даде на палестинците. „Ще го дам на хора, на които им е нужно“ — така каза. Ние им изпратихме писмо.
— Какво писмо? — присви очи Халифа.
— До една палестинка. В Йерусалим. Дитер мислеше, че тя може да му помогне. Ал Мадани, така се казва. Лейла ал Мадани. Нямам представа дали се е свързала с него. Надявам се да е успяла. Трябва да продължим борбата. Да покажем на евреите, че тяхната няма да я бъде. Гадни кръвопийци. Чума. Направихме услуга на света. Разберете го. Сигурна съм, че го разбирате. В крайна сметка сме ви приятели. Винаги сме ви били приятели.
Очите й постепенно се затваряха, а гласът й ставаше все по-немощен и далечен. Халифа я погледна, опита се да изпита към нея поне капка съжаление, но не успя и тръгна към вратата. В този момент жената някак се надигна от леглото и извика подире му:
— Няма да ми се случи нищо, нали? Нали няма да кажете на израелците? Ще се грижите за мен? Та те са и ваши врагове.
Халифа се поколеба за част от секундата, след което излезе, без да й отговори.
Бежански лагер Каландия, между Йерусалим и Рамала
Юнис Абу Джиш стана преди зазоряване, само след няколко часа неспокоен сън, изми се на чешмата пред импровизираната им къща от блокове сгурия, върна се в спалнята и започна утринните си молитви, тихо, за да не събуди по-малките си братя, с които живееше в една стая.
Бяха минали три дена, откакто беше получил вест от Ал Мулатам, през което време неговите близки забелязаха у него коренна промяна. И без това изпитото му и слабо лице се вдлъбна още повече в катакомбата на черепа му, а очите му с тежки клепачи се уголемиха, потъмняха и придобиха някаква бездънна и опалесцираща чернота, като застояла блатна вода. Поведението му също се промени до неузнаваемост. Доскоро жизненият и разговорлив младеж се оттегли в себе си, престана да контактува с други хора и прекарваше цялото си време сам, вглъбен в молитви и размишления.
— Юнис, какво става? — молеше го непрекъснато майка му, разтревожена от тази внезапна промяна във вида и поведението му. — Болен ли си? Да извикаме ли лекар?
Щеше му се да й обясни, да сподели част от теглото. Но изрично му бяха забранили да обсъжда въпроса и затова само увери майка си, че е добре, че просто си има проблеми, за които не си струва тя да се тревожи. След време щяла да разбере.
Довърши молитвите си, каза последната река и шахада, изправи се да погледа малко най-малкия си брат, шестгодишния Мохамед, заспал на дюшека си на пода, малък и беззащитен, протегнал слабовати ръце, сякаш да прегърне нещо. Не за пръв път през тези последни два дни го пронизваше ужасът на онова, което искаха от него — щеше завинаги да се раздели с хората, които толкова много обичаше, направо обожаваше. Но това продължи само няколко секунди, отстъпвайки почти незабавно на убеждението, че именно защото толкова обичаше и обожаваше тези хора, беше поел по път, от който нямаше връщане.
Наведе се и погали детето по главата, прошепна му колко много го обича, колко съжалява за болката, която ще му причини, изправи се, взе Корана от полицата до леглото си и излезе навън в хладната утринна сива зора, за да продължи самотните си приготовления.