Сребристи сенки [bg]

Погледът ми прескочи между Сидни и майка ми. И двете жени запазиха изключително неутрални физиономии.

— Какво пък — свих рамене — нали сега сме едно семейство.

След като всичко бе уредено, Роуз и Дмитрий се сбогуваха с нас и ние тримата се отправихме към апартамента, който ни бяха дали. Аз отключих вратата и импулсивно вдигнах Сидни на ръце и я пренесох през прага.

— Зная, че това още не е истинският ни дом — казах аз, — но след толкова много нарушения на обичаите през днешния ден мисля, че не е зле да спазим някои традиции.

— Безусловно! — засмя се Сидни.

Пуснах я внимателно на пода, а майка ми се усмихна любезно. При все че се бе застъпила за мен и бе дошла с нас, аз я познавах достатъчно добре, за да зная, че ще й е нужно известно време, за да свикне със снаха от човешката раса.

— Благодаря ти, мамо — промълвих и я притиснах в обятията си.

— Мислех, че в затвора съм научила урока си — рече тя. — Но се оказа, че не е така. Чак след като замина, окончателно и истински проумях всичко. Не мога да кажа, че това е идеалната ситуация за мен, но предпочитам такъв живот с теб, отколкото живот без теб — или без самоуважение.

Освободих я от прегръдката си.

— Гордея се с теб. Ще се справим. Ще видиш. Всичко ще бъде страхотно. Ние ще бъдем едно голямо щастливо семейство.

Двете жени в моя живот, изглежда, не бяха съвсем уверени в това, но и двете бяха абсолютно уверени в любовта си към мен, което беше достатъчно. Майка ми много скоро откри, че може да прикрие неловкостта си, критикувайки апартамента ни, който беше също толкова луксозен както предишния, в който бях отседнал, само че по-голям. Оставих я да се вихри на воля в стаята си, безкрайно доволен най-после да остана насаме със Сидни.

Тя седна на нашето легло и изрита сините маратонки.

— Не зная коя част от днешния ден е най-нереална.

Приседнах до нея.

— Тъкмо в това е цялата работа. Всичко е реално, особено най-важната част: ти и аз, заедно завинаги, нашият брак е признат и от хората, и от мороите.

— Но не с радост. — Усмивката й помръкна. — Половината от семейството ми никога няма да поиска да ме види отново. А другата, която иска да ме види… ами аз може би няма никога да ги видя отново.

— Ще ги видиш. Аз ще се погрижа за това. — Държах се много по-уверено, отколкото се чувствах, и знаех, че тя го разбираше. Тя току-що се бе откъснала от семейството си — от расата си — заради мен и при все че не можех напълно да усетя това, което тя изпитваше, мислено се заклех да й помогна да го преживее, дотолкова, доколкото бе възможно.

— Ти беше прав. — Тя ме привлече към себе си. — Че ще получим закрила. Въпреки всички трудности, ти го превърна в действителност.