Дарк Холоу [bg]

Двадесет и пета глава

След крясъците и данданията в кръчмата тишината тук бе изумителна — сякаш някой магьосник бе изключил звука. Природата немееше под бялата си премяна. Всичко наоколо бе притихнало, безжизнено, някак глухо. Нямаше дори вятър, птиците мълчаха, само обувките ни поскърцваха в снега, той хрущеше, а под него тихо пукаха заровените съчки и клончета.

За миг затворих очи и опрян на едно дърво, се постарах да нормализирам дишането си и да свикна с обстановката. Отвсякъде се виеха клони, дърветата стърчаха от преспите, тук-таме чернееше непокрита земя. Луис вече бе успял да падне и по якето му белееше сняг.

Отзад някой отвори вратата и от кръчмата отново долетяха шум и викове. Но никой не тръгна след нас. Засега. Какво ли си мислеха онези: всъщност какво бе станало? Някой си — стъпил на бара — бе размахал пистолет, друг бе хвърлил бутилка, май че ранил трети; няколко души бяха зърнали нож — факт, който щеше да потвърди и уплашената до смърт келнерка. Щеше да мине известно време, докато ченгетата установят основните факти и организират потеря. Човек на вратата размаха фенер, но тънкият му жълт лъч скоро се изгуби, тъй като ние навлязохме в гората. Високо над нас грееше слаба луна и с мъка осветяваше пътя ни.

Луис бе доста близо до мен. Вървяхме така, че да се виждаме един друг. Вдигнах ръка, спрях, застина и той. Нищо не се чуваше. Значи Стрич или пристъпваше извънредно бавно и внимателно, или се бе спотаил в засада. В съзнанието ми отново изплава онази врата в портландския комплекс и потъналата в мрак зад нея стая. Изплува и споменът за парализиращия страх, че ако вляза там, неизбежно ще умра. Само не и този път, мили Боже! Не, този път няма да се върна…

Отляво чух нещо — тихо, тихо, зелените иглички на някоя ела се трият в нечии дрехи, а снегът леко хрущи под нечии стъпки. Сега го чух още веднъж и още веднъж, сигурен бях. Извърнах глава — Луис съсредоточено се ослушваше или така ми се стори, но изражението му говореше, че и той е доловил нещо. Ето! Още една стъпка, сетне още една — онзи се отдалечаваше.

— Да не сме го изпреварили? — пошепнах на Луис.

— Едва ли. Моля се някой да е тръгнал след нас.

— Тц. Няма фенер и е сам.

Но имаше нещо доста странно и тревожно. Стъпките бяха прекалено непредпазливи, сякаш нарочно — че да ги чуем. Като че онзи, който и да бе той или тя, искаше да разберем, че е някъде там — недалеч от нас.

Преглътнах. Луис се приближи и застана зад ствола на близкия бор. Издиша, от устата му излезе бяло облаче, то за миг замъгли чертите му. Погледна ме и рече: