Родени да убиват [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 954-733-190-6
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Родени да убиват [bg]». Краткое содержание книги:
„Сензация! Триумф! Името на Джон Конъли често ще се спряга през новото хилядолетие.“ Паблишърс Уикли
„Ханибал Лектър ли? Нашето момче би го сдъвкало на закуска.“ Айриш Таймс
На третия ред забелязах още няколко разбити стъкленици. Сред тукашните парчетии обаче имаше и жертва. Вече. Големите очи на богомолката сякаш гледаха в мен, а яките челюсти разкъсваха съседа от следващия псевдоаквариум. Малките кафяви крачка мърдаха леко, потъваха все по-навътре и по-навътре в пастта на насекомото хищник. Хич не ми беше мъчно — да се изяждат едни други, толкова по-добре. Що се отнася до мен самия, предпочитах по-бързо да свърши с този в устата й, че да подгони и другите, които донякъде по моя вина сега подтичваха по околния под.
Но по кожата ми пълзяха мравки, с мъка сдържах бясното желание да се изправя и да отърся косата, врата си, да си огледам и изтръскам дрехите. Може би затова се разсеях за секунда-две и когато се подадох в следващия коридор, г-н Пъд вече ме чакаше с насочен в мен пистолет. В следващия миг плонжирах право напред — към него, но под линията на огъня, а неговият куршум отиде в таблото с бушоните точно до вратата. Разлетяха се искри, за мой късмет светлините изгаснаха, претърколих се по пода и се забих в стената с насочен напред пистолет, лявата ми ръка опряна на пода. И отново! Този път за малко не изревах — по нея пълзеше нещо меко. Разтърсих я с все сила, но не и преди да усетя ужилването. Остро, като че двойна игла се заби дълбоко в кожата ми. Скочих на крака, отвратен и изпълнен с отвращение, гнус ме беше и без да се замислям, протегнах ръка към ивицата светлина при най-близкия прозорец. Точно под кокалчето на средния ми пръст вече се издуваше неголям червеникав оток.
С крайчеца на очите си виждах в съседните два съда — те бяха пластмасови: там мърдаха хиляди мънички телца. В първия като птички цвърчаха щурчета, във втория имаше овесено брашно и тестени трици, по които лазеха гадни белезникави хранителни червейчета, сред тях имаше и черни хлебарки, вероятно достигнали зрялата си форма. Отляво, опрян до стената, стоеше висок шкаф със стъклена витрина, а зад нея на множество поставки бяха наредени пластмасови чашки. Наведох глава напред и в едната забелязах дребна червено-черна форма, вече изплела мрежа, в която висят остатъци от щурчетата и плодовите мухи. Тук смърдеше наистина ужасно, отвратително. Догади ми се, ама нямам думи.
Ето къде беше развъдникът на г-н Пъд. За черни вдовици.
Бам! Бам! Бам! Отново ушите ми забучаха от силните гърмежи, заслепиха ме червените огънчета на изстрелите. С мъка пренасочих вниманието си в посоката, откъдето дойдоха те, и успях да зърна, та макар и като в мъгла, издължена сянка, която сякаш прелетя по тавана и изчезна. Някъде сред листата се мярна нещо, което би могло да бъде кафявата риза на Пъд, и незабавно натиснах спусъка. Чух възклицание на болка, трясък на счупено стъкло, купчина стъкленици в ъгъла се срути на пода. Сега ясно долових шума на стъпки по счупени стъкла, които хрущяха под краката му. Г-н Пъд се намираше някъде отсреща — до стената, откъдето преди известно време бях тръгнал самият аз. Сега вече знаех какво трябва да направя.
Лавиците не бяха завинтени към пода. Държаха се на стойки с триножни крака. Идеята бе, че тежестта отгоре им гарантира стабилност. И като пренебрегнах нарастващата болка в ръката и възможността, че въпросният паяк, респективно паяци, може да са съвсем наблизо, приседнах на земята, опрях гръб в стената до шкафа с вдовиците и напънах най-близките лавици с крака, по-точно с подметките на обувките. За миг помислих, че просто ще ги преместя надлъжно — те ще се плъзнат напред, но сетне най-близкият ред се наклони и тежката конструкция се удари в следващата, сетне тя на свой ред — в по-следващата, и се получи нужният ми ефект на доминото. Редица след редица рухваха с трясък и скърцане на извиващ се метал, накрая комбинираната им обща тежест се стовари върху последния стелаж и чух отчаян вопъл — може би човешки глас, който се загуби в окончателния грохот на разбитото стъкло.
Скочих и се устремих към вратата, стъпвах по рухналите стелажи, като омагьосан не можех да отделя очи от стотиците мъхнати гадини, които вече шареха навсякъде, биеха се и умираха разкъсани. Стигнах до вратата и излязох на чистия въздух, соленият морски вятър ме блъсна в лицето, а хладните едри дъждовни капки ми се сториха като Божа благословия след отвратителната воня зад гърба ми.
Тогава чух звука на нечие движение и незабавно насочих пистолета в тъмната паст на полуразбитата врата. Нещо се мерна в мрака, сетне се появи самият Пъд с разкривено лице и широко разтворени очи. Едното бе налято с кръв и подуто, мускулите на едната буза диво играеха. В косата, по лицето, навсякъде по него лазеха малки кафяви паячета, от пазвата му излезе доста по-едър черен скитник, Пъд изломоти нещо болезнено и тогава видях, че и в устата му има от същите твари. Неволно отместих очи за миг и когато погледнах отново, него го нямаше.