Родени да убиват [bg]

Ето къде беше развъдникът на г-н Пъд. За черни вдовици.

Бам! Бам! Бам! Отново ушите ми забучаха от силните гърмежи, заслепиха ме червените огънчета на изстрелите. С мъка пренасочих вниманието си в посоката, откъдето дойдоха те, и успях да зърна, та макар и като в мъгла, издължена сянка, която сякаш прелетя по тавана и изчезна. Някъде сред листата се мярна нещо, което би могло да бъде кафявата риза на Пъд, и незабавно натиснах спусъка. Чух възклицание на болка, трясък на счупено стъкло, купчина стъкленици в ъгъла се срути на пода. Сега ясно долових шума на стъпки по счупени стъкла, които хрущяха под краката му. Г-н Пъд се намираше някъде отсреща — до стената, откъдето преди известно време бях тръгнал самият аз. Сега вече знаех какво трябва да направя.

Лавиците не бяха завинтени към пода. Държаха се на стойки с триножни крака. Идеята бе, че тежестта отгоре им гарантира стабилност. И като пренебрегнах нарастващата болка в ръката и възможността, че въпросният паяк, респективно паяци, може да са съвсем наблизо, приседнах на земята, опрях гръб в стената до шкафа с вдовиците и напънах най-близките лавици с крака, по-точно с подметките на обувките. За миг помислих, че просто ще ги преместя надлъжно — те ще се плъзнат напред, но сетне най-близкият ред се наклони и тежката конструкция се удари в следващата, сетне тя на свой ред — в по-следващата, и се получи нужният ми ефект на доминото. Редица след редица рухваха с трясък и скърцане на извиващ се метал, накрая комбинираната им обща тежест се стовари върху последния стелаж и чух отчаян вопъл — може би човешки глас, който се загуби в окончателния грохот на разбитото стъкло.

Скочих и се устремих към вратата, стъпвах по рухналите стелажи, като омагьосан не можех да отделя очи от стотиците мъхнати гадини, които вече шареха навсякъде, биеха се и умираха разкъсани. Стигнах до вратата и излязох на чистия въздух, соленият морски вятър ме блъсна в лицето, а хладните едри дъждовни капки ми се сториха като Божа благословия след отвратителната воня зад гърба ми.

Тогава чух звука на нечие движение и незабавно насочих пистолета в тъмната паст на полуразбитата врата. Нещо се мерна в мрака, сетне се появи самият Пъд с разкривено лице и широко разтворени очи. Едното бе налято с кръв и подуто, мускулите на едната буза диво играеха. В косата, по лицето, навсякъде по него лазеха малки кафяви паячета, от пазвата му излезе доста по-едър черен скитник, Пъд изломоти нещо болезнено и тогава видях, че и в устата му има от същите твари. Неволно отместих очи за миг и когато погледнах отново, него го нямаше.