Родени да убиват [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 954-733-190-6
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Родени да убиват [bg]». Краткое содержание книги:
„Сензация! Триумф! Името на Джон Конъли често ще се спряга през новото хилядолетие.“ Паблишърс Уикли
„Ханибал Лектър ли? Нашето момче би го сдъвкало на закуска.“ Айриш Таймс
Усетих движение на фона на зеленикавото сияние вдясно. Нечия фигура прекоси пътя на светлината, мярна се на прозореца и инстинктивно вече знаех, че г-н Пъд ме очаква вътре. Нямаше начин да не е чул изстрелите, но защо не бе излязъл? Вратата на фара зад мен бе здраво залостена — така поне изглеждаше, но когато погледнах високо нагоре, забелязаната по-рано там светлина вече я нямаше. Стана значително по-тъмно, налегна ме усещането, че нещо ме гледа отблизо, дебне в призрачния мрак… Първо трябва да привърша с Пъд, помислих аз, най-малко пък сега ми трябва коварен удар в гърба.
Силно приведен, с допиращи се в мократа трева ръце, тръгнах към вратата на пристройката. На ниво човешко лице забелязах малък стъклен панел като прозорче, покрито с гъста метална решетка и нещо като мрежа, но минах доста по-ниско. Вратата бе притворена, някой бе дръпнал външното резе. Затиснах гръб странично и я ритнах с крак.
Избумтяха три изстрела, разлетяха се трески и стара боя, вратата почти се разцепи. Извъртях се и стрелях пет пъти поред в създадения отвор, като движех дулото в широка дъга, сетне се втурнах в помещението и спринтирах към по-далечната лява стена. Видях падащо стъкло, чух трясъка на разбити съдове, но повече изстрели не последваха. Залепил гръб на стената, приклекнах и трескаво огледах стаята, а ръцете ми автоматично и светкавично смениха пълнителя с нов.
Тук вонеше нетърпимо, смрадта бе отвратителна — на разложено, май и на изпражнения. По стените и тавана отвори нямаше, прозорците бяха закрити с мрежи, единствената капандура — с плътна тъкан като памучно одеяло, вероятно за да не прониква слънчевата светлина. Осветлението идваше единствено от малки, скрити крушки под метални лавици, всъщност стелажи, които пресичаха помещението по дължина в пет редици. Лавиците бяха на четири нива, а зеленикавото оцветяване на светлината идваше от растения в саксии край поставените на всяка лавица стъклени резервоари. Нещо като аквариуми или клетки с монтирани термометри и прибори за измерване на влажността на въздуха. Чак сега забелязах, че край крушките са монтирани плъзгачи за промяна на волтажа: освен за осветление, те служеха и за отопление. Осветително-отоплителните тела бяха скрити частично зад алуминиево фолио — то пазеше паяците и другите насекоми в стъклените съдове от пряката светлина, а зеленината омекотяваше блясъка. Крушките не бяха достатъчно силни, че да осветят помещението чак до ъглите му, сега потънали в мрак. Мрак на слоеве, на ивици — към стените става все по-тъмно и по-тъмно. И там някъде дебне Пъд.
Както бях приклекнал до стената с опрени на пода ръце и изведнъж усетих движение недалеч от лявата ръка. Нещо меко пристъпваше — едвам доловимо шумолене по каменните плочи. Извърнах се като ужилен, вече се досещах какво ще да е то: черна, заоблена форма, тяло не по-дълго от два сантиметра и половина, изправено на също толкова дълги и тънки членести нозе, застанало в локвичка зелено сияние. Рязко отдръпнах ръка и паякът се сви, сетне вдигна предните крачка и зад тях се показаха червеникави челюсти.
Внезапно се стрелна към мен с удивителна бързина, краката му сякаш се размазаха, като на забързан видеозапис. Отскочих странично, то продължи да напада, заритах наслуки с изтегнат крак и паякът се изтърколи някъде назад — към купчина небрежно захвърлени на пода стъкленици. В паниката си неволно се озовах на ръба на коридорчето между първия и втория ред лавици. Отдясно на пода се търкаляха стъкла от разбит съд, а сред тях запечатана в найлоново пликче картичка с кратък текст. Главни печатни букви: Phoneutria nigriventer, сетне с по-дребен шрифт Бразилски паяк скитник. Хвърлих бърз поглед към сенките, където се бе скрила агресивната гадина, и неволно потръпнах.
Далеч вляво долових движение — нещо се триеше в листата на растение, сенките на тавана леко помръднаха. Пъд вече знаеше къде точно се намирам. Издал се бях с глупавите си детски ритници срещу паяка. Усетих, че лявата ми ръка силно трепери. Хванах дръжката на патлака с две ръце. Като не я гледам, че трепери, по-лесно ще се убеждавам, че не ме е шубе. Бавно се запромъквах към втората редица лавици, поех дълбоко въздух и надникнах.
Никой няма. Някъде вляво, на нивото на очите ми, нещо помръдна. Форма в стъкленица, сянка в зеленикаво. Извих лице — по-малка, не повече от два сантиметра, с широка червена ивица по коремчето. Бели сферични торбички яйчници, почти колкото самия паяк. Висят в мрежата. На тази картичка пишеше Latrodectus hasselti — Червеногръб паяк. И вече потомство, помислих с омерзение. Мамка му. Но ще се погрижа, ако успея, хич и да не се появява на бял свят.