Брулени хълмове
- Автор: Бронте Эмилия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брулени хълмове». Краткое содержание книги:
— Да предположим, че упорствувате да не ядете и умрете от глад и те откажат да ви погребат в черковния двор! — казах аз, ужасена от безбожното му равнодушие. — Би ли ви се понравило?
— Не вярвам да сторят това — отговори той, — но ако упорствуват, ще трябва скришом да ме погребете там. Не го ли направите, на дело ще се уверите, че умрелите не изчезват и могат да плашат и след смъртта.
В това време другите из къщи се раздвижиха и той се върна в мрачната си стаичка, а аз си отдъхнах. Но следобед, когато Джоузеф и Хертън бяха на работа, той пак влезе в кухнята с обезумял вид и ми каза да отида и да поседя в хола. Искал някой да бъде при него. Аз отказах, като не скрих, че странните му думи и необикновеното му държане ме плашат и че нито смея, нито желая да остана насаме с него.
— Сигурно ме смятате за дявол — и безрадостно се изсмя, — за страшилище, което не може да живее в почтен дом.
Тогава той се обърна към Катрин, която беше в кухнята и бе застанала зад гърба ми при влизането му, и добави язвително:
— А ти ще дойдеш ли, гълъбчето ми? Няма нищо лошо да ти сторя. Не! Към теб съм се държал така, че в твоите очи съм по-лош и от дявола. Впрочем поне едно същество има, което не ме избягва. Боже мой, колко е безмилостна! Поврага! Това вече никой не би могъл да понесе — нито дори и аз!
Той вече не пожела да види никой друг от нас. На смрачаване се прибра в стаята си. Цяла нощ и заранта го чувахме да пъшка и да мърмори. Хертън искаше да влезе, но аз му казах да повика господин Кенет да го види. Когато докторът дойде и почуках, за да вляза, видях, че вратата е заключена. А Хийтклиф ни изруга и ни каза да вървим по дяволите. Чувствувал се по-добре и искал да го оставим на мира. И така докторът си отиде.
На следната вечер валеше пороен дъжд, който продължи до зори. Сутринта, като излязох, за да направя обичайната си разходка около къщата, видях, че прозорецът на господаря е отворен и се блъска от вятъра, а дъждът струеше право в стаята. „Не вярвам да е в леглото — рекох си аз, — тоя порой съвсем ще го измокри. Сигурно е станал или е излязъл. Но няма какво да му мисля — още сега ще отида да видя.“
Успях да отворя с друг ключ и се затичах да разтворя лампериените капаци на кревата, защото стаята беше празна. Бързо ги дръпнах встрани и надникнах вътре. Там видях господин Хийтклиф, изтегнат по гръб. Очите му ме гледаха тъй вторачено и страшно, че се сепнах; а след това сякаш се усмихна. Не можех да повярвам, че е умрял, но дъждът биеше по лицето и врата му, завивките бяха прогизнали и той лежеше неподвижен. Решетката на прозореца се блъскаше насам-натам и бе одрала едната му ръка, още опряна на рамката. По раздраната кожа нямаше кръв и като я пипнах с пръст, вече не можех да се съмнявам. Той бе мъртъв, вкочанен!
Затворих прозореца. Пригладих дългите му черни кичури, паднали на челото, после се опитах да склопя очите — да скрия, ако е възможно, тези ужасяващи, почти живи и ликуващи очи, преди друг да може да ги види. Но очите не се затваряха и сякаш се подиграваха на усилията ми. Полуразтворените му устни и острите му бели зъби също се присмиваха. Пак ме обзе страх и извиках Джоузеф.
Той най-после се дотътри и завайка, но решително отказа да се докосне до него.
— Дяволът му е отнесъл душата! — извика Джоузеф. — Нека му вземе и кожата, ако питате мен. Виж само как грозно се хили на смъртта! — И старикът се ухили на подбив. Помислих, че ще заподскача от радост край леглото. Той обаче внезапно стана сериозен, падна на колене и с вдигнати ръце отправи молитвена благодарност, че законният господар и неговият род ще встъпят отново в правата си.
Бях като замаяна от това страшно събитие и неволно се пренесох в миналото, обзета от потискаща тъга. Но бедният Хертън единствен бе дълбоко покрусен, макар и да бе най-онеправдан от всички. Той седя цяла нощ при покойника и горчиво плака. Стискаше му ръката, целуваше присмехулното и отблъскващо лице, което никой друг не искаше да погледне, и го оплакваше със скръб, каквато може да почувствува само едно великодушно сърце, макар и твърдо като калено желязо.
Господин Кенет не можа да определи от какво бе умрял господарят. Аз не му казах, че той не бе ял нищо от четири дена, за да не би да имаме неприятности. Впрочем и без това съм убедена, че не е гладувал нарочно — това бе последица, а не причина за неговата странна болест.