Брулени хълмове
- Автор: Бронте Эмилия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брулени хълмове». Краткое содержание книги:
— Да затворя ли този? — попитах аз, колкото да го сепна, защото той стоеше съвсем неподвижен.
В този момент светлината падаше върху лицето му. Ах, господин Локууд, просто не мога да ви опиша колко се уплаших, като го видях — какви дълбоки черни очи, каква усмивка и каква восъчна бледност! Струваше ми се, че това не е господин Хийтклиф, а някакъв призрак; в уплахата си блъснах свещта в стената и останахме на тъмно.
— Да, затворете го — отговори той с добре познатия ми глас, — но колко сте несръчна, защо не държите свещта надолу? Бързо, донесете друга.
Излязох, обзета от глупаво чувство на уплаха, и казах на Джоузеф:
— Господарят иска да му занесеш свещ и да запалиш огъня — защото вече ме беше страх да се върна в стаята.
Джоузеф нарина разгорени въглища с лопатата и отиде, но ги върна веднага. В другата ръка носеше и подноса, като обясни, че господин Хийтклиф щял да си ляга и до закуска не искал да яде нищо. Веднага след това го чухме да се качва в стаята си. Но той не отиде в спалнята, в която обикновено спеше, а в другата, с кревата с лампериите. Както вече ви казах, там прозорецът е широк и може да се излезе през него. Сетих се, че пак е намислил някакъв среднощен излет и не иска ние да разберем.
„Да не е дух или вампир?“ — размишлявах си аз. Бях чела, че има по земята такива, ужасни дяволи в човешки образ. След това се замислих как съм го отгледала още от детенце, после като младеж, и мислено проследих целия му живот… И видях колко глупаво е сега да се боя от него. „Но откъде се намери това мургаво човече, което добрият Ърншоу приюти и от когото видя само зло?“ — шепнеше гласът на суеверието, когато заспивах. И в полусън се мъчих да измисля нещо за произхода му, да отгатна тайната на незнайните му деди. Насън се занизаха мислите, които ме занимаваха, преди да заспя, и си припомних пак целия му живот, от малък до днес, в най-кошмарни, променящи се образи; и най-после си представих смъртта и погребението му. Спомням си само как се затрудних да измисля какъв надпис да се сложи на паметника му и затова се посъветвах с клисаря. Тъй като нямаше фамилно име, нито пък знаехме точната му възраст, трябваше да се задоволим надписът да бъде една едничка дума „Хийтклиф“. Впоследствие всичко се сбъдна точно така. И ако сега отидете в църковния двор, ще видите, че на камъка пише само това и датата, на която почина.
Призори се успокоих. Щом се развидели, станах и излязох в градината да проверя дали има следи от стъпки под прозореца. Нямаше. „Останал е в къщи — помислих си аз — и днес ще се оправи.“ Приготвих закуска за всички както обикновено, но казах на Хертън и Катрин да закусят, преди да слезе господарят, тъй като той сигурно щеше да закъснее. Те предпочетоха да закусват вън, под дърветата, и затова им сложих там.
Като се върнах, видях, че господин Хийтклиф е слязъл. Говореше с Джоузеф нещо за стопанството. Даваше нарежданията си ясно и обстойно, но говореше бързо, постоянно мяташе глава встрани и беше все така възбуден, дори повече от вчера. Когато Джоузеф излезе, той седна на обичайното си място и аз му донесох каната с кафе. Той дръпна каната по-близо, след това облегна ръце на масата и се втренчи в стената отсреща, сякаш разглеждаше някакво парче на стената от горе до долу с трескав, неспокоен поглед, и то така задълбочено, че за минута просто дъхът му престана.
— Хайде — извиках му аз, като бутнах парче хляб към ръката му, — яжте и пийте, докато са горещи; ето вече почти един час закуската ви чака.
Като че не ме забеляза, но все пак се усмихна. По-добре да бях го видяла да скърца зъби от ярост, отколкото да видя тази усмивка.
— Господин Хийтклиф! Господарю! — извиках му аз. — За бога, недейте се блещи, като че сте видели някакво задгробно видение.
— За бога, не викайте така! — отговори ми той. — Обърнете се и вижте, сами ли сме?
— Да! Разбира се! — отговорих аз. Но без да искам, го послушах, като че не бях съвсем сигурна. С един замах той бутна настрана закуската пред себе си и се облегна на масата, за да може по-удобно да гледа.
Забелязах, че той съвсем не гледа стената и че погледът му е съсредоточен някъде на не повече от два метра. Но каквото и да виждаше, то го изпълваше до най-голяма степен и с болка, и с радост — ако се съди по измъчения, но същевременно озарен от щастие израз на лицето му. Видението, изглежда, блуждаеше и очите му го следяха неуморно; даже и когато ми говореше, той нито за миг не откъсна поглед от него. Напразно му напомних, че отдавна не се е хранил. А когато се вслушваше в молбата ми и протегнеше ръка да вземе парче хляб, пръстите му се сгърчваха, преди да го стигнат, и се отпускаха на масата, забравили целта.