Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
След това го намери. И може би той също я беше изобретил малко, изобретил някого, достоен да излетиш от собствения си живот, за да обичаш. Нищо твърде забележително в това. Достатъчно често се случва; и двамата изобретатели продължават, изглаждайки острите си краища, приспособявайки изобретенията си, претопявайки въображението в действителност, учейки се как да бъдат заедно: или не. Това се разбира или не. Но да се предположи, че Джебраил Фаришта и Алилуя Коун може да са станали толкова близки по пътя, е да се направи грешката връзката им да се мисли за обикновена. А тя не беше, нямаше и капка обикновености.
Това беше връзка със сериозни пукнатини.
(„Модерният град — беше поучавал отегченото семейство на масата Ото Коун, възседнал любимото си хоби — «е locus classicus226 на несъвместими действителности. Животи, на които не им е работа да се смесват, седят един до друг в автобуса. Една вселена, примигвайки като заек, е хваната на зебрата на някоя пресечка във фаровете на моторно средство, в което може да бъде намерен един напълно чужд и несъвместим континуум. И докато това е всичко, те преминават в нощта, бутайки се по спирките на метрото, повдигайки шапки по коридорите на някой хотел, не е толкова лошо. Но ако се срещнат! Това са ураний и плутоний, всеки кара другия да се разложи на съставните си части, бум.» — «В интерес на истината, най-мили мой — сухо каза Алиша, — аз самата често се чувствам несъвместима.»“)
Пукнатините в голямото увлечение на Алилуя Коун и Джебраил Фаришта бяха както следва:
— нейният таен страх от скритото й желание, тоест любовта; заради което тя беше изкушена да се отдръпне и дори да удря яростно точно човека, към чиято привързаност най-много се стреми; и колкото по-дълбока бе близостта, толкова по-силно риташе; така че другият, въведен в място на ненакърнено доверие и свалил гарда си, поемаше пълната сила на удара и се чувстваше опустошен; което естествено се случи с Джебраил Фаришта, когато след три седмици на най-екстатично правене на любов, което и двамата някога бяха познали, му беше казано направо и доста рязко, че е по-добре да си намери къде да живее, защото тя, Али, се нуждае от повече простор, отколкото сега има на разположение;
— и неговото самомнително чувство за собственост и ревност, които той самият изобщо не съзнаваше, заради това, че никога преди не беше мислил за жената като за съкровище, което трябва да бъде пазено на всяка цена срещу пиратските орди, които естествено щяха да се опитат да я откраднат; и за което ще бъде казано повече почти веднага;
— и съдбоносната пукнатина, а именно предстоящото на Джебраил Фаришта осъзнаване — или ако искате, ненормалната идея, — че той наистина не е нищо по-малко от архангел в човешка форма и не просто някой архангел, а Архангелът на рецитацията, най-въодушевеният (след като Шейтан беше паднал) от всички други.
Те бяха прекарали времето си в такова усамотение, загърнати в завивките на своите страсти, че неговата дива неконтролируема ревност, която, както предупреждава Яго, „прави на посмешище плътта, от която се храни“, не беше излязла наяве. За пръв път се прояви заради твърде нелеп повод: три рисунки, които Али беше закачила вкупом до входната врата върху кремав фон, рамкирани в старо злато, всички с една и съща бележка, надраскана в долния десен ъгъл на паспартуто: „На А. с надежди от Брунел“. Когато Джебраил забеляза тези посвещения, той поиска обяснение, посочвайки яростно рисунките с пределно изпъната ръка, докато със свободната стискаше увития около него чаршаф (той беше облечен по този неофициален начин, защото беше решил, че е назряло времето да направи пълен преглед на къщата, човек не може да прекара целия си живот на гръб, дори на твоя, каза той); Али се засмя прощаващо.
226
Класически пасаж в произведение, а в случая класическо място.