Край развалините на Вавилон

— От кого?

— Не бива да казвам.

— Откъде идва писмото?

— И това ни е забранено да съобщаваме.

Педера го беше страх до Бога. Той се въртеше неспокойно на мястото си и видимо си отдъхна, когато генералът равнодушно реши:

— Нека е тъй, както казвате! Сега за нападението на кервана. Как стана работата?

— Случи се по следния начин: ние тримата сме тръгнали на поклонничество до светите места. Вчера пристигнахме тук и срещнахме един съотечественик, с когото се сприятелихме. Като се свечери, решихме да използваме хладината, за да продължим пътуването, и го помолихме да ни съпроводи донякъде.

— Как се казваше този мъж?

— Не го питахме за името. Той се нарече даиф[253] на санджаки и ако позволиш, аз също ще го наричам по-нататък така.

Той имаше предвид Сефира и предпазливо се отърва от необходимостта да посочи истинското или някое фалшиво име на този «гост». Сега продължи:

— Даифът се съгласи да язди с нас до руините. По път застигнахме Карван-и-Пишкхидмет Баши, който малко преди нас бил потеглил от Хиле, и помолихме за разрешение да се присъединим. Не ни беше отказано. Зарадвахме се, понеже бяхме чули за несигурността на пътя и за един франк и един хаддедихн, които били предводители на разбойническа банда и ограбвали всеки мярнал им се на пътя поклонник.

— Известни ли са ти имената на тези разбойници? — попита генералът.

— Да. Франкът бива наричан Кара Бен Немзи, а хаддедихнът се казва Халеф.

— Тези разбойници! Трябва да опитаме да ги заловим. Но за жалост не знаем външния им вид!

— О, ние го знаем — вметна бързо Педера. — Бяха ни ги описали, а пък и днес ги видяхме.

— Е, какъв е?

Сега измамникът описа Халеф и мен толкова точно, че аз самият не бих могъл по-добре да го сторя, и после продължи разказа си:

— Малко преди руините отстрани се зададоха двама мъже на коне и се приобщиха към нас. Аллах беше затъмнил очите ни, иначе щяхме да разпознаем, че това бяха двамата разбойници. Малко по-късно гостът на санджаки се сбогува с нас и ни пожела щастливо пътуване. То за съжаление нямаше да излезе щастливо, защото едва си бе тръгнал, загърмяха изстрели и множество бедуини се нахвърлиха върху нас. Забелязахме, че двамата, които дойдоха последни, сиреч франкът и хаддедихнът, извадиха ножовете си и наръгаха двама поклонници. Сега ние ги разпознахме и бързо обърнахме конете, за да им избягаме. И наистина успяхме, защото изпратените подире ни куршуми не ни улучиха. След известно време отново се сблъскахме с даифа, който беше чул изстрелите и поел назад. Осведомихме го за нападението и той ни уговори да яздим с него обратно и да се промъкнем до арената на нападението, за да спасим евентуално някой човешки живот. Когато пристигнахме там, гореше огън, а двамата главатари се бяха заели да делят плячката за себе си и бедуините. Като свършиха с това, потеглиха. Трупа на пишкхидмет баши взеха със себе си да го хвърлят в реката. След оттеглянето им се осмелихме да отидем до огъня и да прегледаме лежащите там единайсет тела — бяха мъртви, не застреляни, а намушкани. Обзе ни ужас. Но гостът на санджаки беше дързък мъж. Той реши тайно да язди след двамата предводители, за да разузнае тяхното скривалище и после с помощта на тукашните войници да ги залови. Нас отпрати обратно към Хиле да доложим злодеянието на санджаки още през нощта.