Отмъщението на Монца
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-211-2
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Отмъщението на Монца». Краткое содержание книги:
Десният варел експлодира ослепително, а левият веднага след него. Към небето полетяха два фонтана от кал. Водещият кон, който се оказа между тях, избухна заедно с ездача си. Останалите изчезнаха в облака прах, вероятно също разкъсани на парченца.
Порив на вятъра отхвърли Морвийр към стената, изплющя през разкъсаната му риза, косата и очите му. Ушите му изпукаха и заглъхнаха, зъбите му изтракаха. Останалите незасегнати в двата края на редицата два коня полетяха настрани като захвърлени разпрани детски играчки. Единият, обърнат почти наопаки, падна, продължи да се влачи и остави кървава следа в нивата.
По дървената стена на плевнята затупкаха буци пръст. Прахолякът започна да се сляга. На места житото се подпали и се заиздига горчив пушек. От небето още падаха обгорени парчета дърво и димящи останки от хора и животни. Вятърът разнасяше пепелта.
Морвийр се надигна, притиснат до стената на плевнята и замръзнал от изумление. Приличаше на гуркулски огън — или бе нещо по-ужасно, нещо магично? Той се шмугна в житото и надникна. След миг иззад димящия ъгъл на плевнята се появи някой.
Гуркулската жена, Ишри. Едната й ръка и полите на кафявото палто горяха. Явно осъзна, че пламъците облизват лицето й, и смъкна запаленото палто — без изобщо да бърза. Бинтовете, които я обвиваха от глава до пети, бяха непокътнати. Приличаше на някаква древна пустинна царица, мумифицирана за погребение. Огледа опустошението, след което се усмихна доволно и поклати глава.
Каза нещо щастливо на кантийски. Морвийр знаеше този език слабо, но му прозвуча като „още го можеш“. Ишри огледа с черните си очи житата, където се криеше отровителят, и той се притисна плътно към земята. След това жената се обърна и изчезна зад ъгъла, откъдето бе дошла. Морвийр я чу как повтаря по-високо:
— Още го можеш.
Обзе го помитащото и напълно оправдано желание да побегне, без да погледне назад. Но се овладя и запълзя през окървавената нива по корем. Напредваше към дърветата, сантиметър по болезнен сантиметър. Дъхът му пареше в уморените гърди, а ужасът го бодеше по задника през целия дълъг път.
Не по-лош
Монца дръпна калвеса и мъжът изхриптя. На лицето му се изписа смайване и той притисна малката рана на гърдите си. Залитна напред и отпусна късия си меч, сякаш тежеше като наковалня. Монца мина отляво и го наръга точно под ребрата, натика цяла стъпка стомана през кожената му броня. Мъжът обърна глава към нея, лицето му бе почервеняло и трепереше, вените по врата му пулсираха. Тя измъкна меча и човекът падна, сякаш острието бе единственото нещо, което го задържаше прав.
— Кажи на… — прошепна той.
— Какво?
— Кажи й… — Той се надигна от пода. Лицето му беше оцапано с прахоляк. Повърна черна кръв и се отпусна.
Монца внезапно го позна. Казваше се Баро или Паро, нещо с „о“. Братовчед на стария Своле. Помнеше го от Муселия, след плячкосването на града. Беше се засмял след една от шегите на Бена. Помнеше го, защото след като бяха убили Хермон и бяха откраднали златото му, не й беше до шеги. На нея поне не й беше до смях.
— Варо? — промърмори тя и се опита да си спомни шегата. Чу изскърцване на дъска и долови движение, навреме, за да се хвърли на пода. Превъртя се към стената, скочи и се оттласна от нея с лакът, при което строши прозореца. Трясъците на битката нахлуха отвън.
Някой замахна към нея и тя клекна. Ударът се заби в стената и към лицето й литнаха трески. Монца изпищя и замахна към нападателя с калвеса, но осъзна, че ръката й е празна. Беше го изтървала. На прозореца имаше някакво лице.
— Бена? — От устата й потече кръв.
Не беше време за шеги. Нещо я удари в гърба и й изкара въздуха. Боздуган. Лицето на мъжа бе озъбено. Някаква верига се уви около врата му и го дръпна назад. Стаята започна да се намества. Кръвта бучеше в ушите й. Опита да се изправи, но се отпусна по гръб.
Витари беше нападнала мъжа отзад и двамата се мятаха из стаята. Той се мъчеше да я удари с лакът, другата му ръка дърпаше веригата, но тя стискаше силно, а очите й се бяха превърнали в две гневни цепнатини. Монца се надигна, олюля се и тръгна към тях. Мъжът се опитваше да докопа камата на колана си, но Монца го изпревари, стисна китката му с лявата си ръка, извади камата с дясната и започна да го ръга.
— Ъх, ъх, ъх. — Плясък, изстъргване, туптене и летяща слюнка. Нейното сумтене, неговите хрипкави стонове и ниското ръмжене на Витари се смесваха в някакъв животински рев. Същите звуци, които щяха да издават и ако се чукаха. Стържене, туптене, плясък. — Ъх, ох, ах.