Отмъщението на Монца

— Мамка му!

Дворът бързо се превръщаше в кланица, но прозорците бяха твърде тесни, за да се провре през тях. Да се скрие в сеновала? Не, не, да не беше на пет години? Да легне до бедната Дей и да се престори на мъртъв? Какво? Да легне в пикнята? Никога! Изтича до дъното на плевнята и започна да опипва дъсчената стена. Откри една разхлабена дъска и започна да я рита.

— Счупи се, дърво такова! Счупи се! Счупи се! Счупи се! — Звуците от битката на двора ставаха все по-разгорещени. Някой се удари в стената на плевнята и го стресна. От тавана запада прах. Той отново насочи вниманието си към дъската, задъхан от страх и раздразнение, лицето му беше мокро от пот. Един последен удар и дървото се счупи. Приглушената дневна светлина нахлу през назъбената дупка. Морвийр коленичи, завъртя се настрани и си провря главата. Зърна равното поле, кафявото жито и дръвчетата на около двеста крачки. Безопасност. Провря едната си ръка, рамото, половината гърди — и се заклещи.

Трябваше да признае, че бе пробвал да се провре през дупката доста оптимистично. Преди десет години, когато беше гъвкав като върба, можеше с грация да мине и през по-тесен отвор. Уви, оттогава беше изял твърде много сладкиши, които пречеха на операцията и като нищо можеха да му струват живота. Започна да се гърчи и извива, а острото дърво издра корема му. Така ли щяха да го открият? На тази ли история щяха да се смеят с години? Това ли щеше да е неговото наследство? Великият Кастор Морвийр, невидимата смърт, най-страховитият отровител, спипан заклещен в дупка, в дъното на плевня, докато бяга?

— Шибани сладкиши! — изпищя той и с един последен напън се измъкна. Стисна зъби, защото един остър пирон раздра половината му риза и остави дълга резка по ребрата му. — Мамка му! — Успя да издърпа краката си. Освободи се от дращещата прегръдка на скапаното дърводелство и хукна към очакваната безопасност на дърветата. Житата бяха високи до кръста и се оплитаха в краката му.

Направи само пет тромави крачки и падна по очи. Надигна се и запсува. Една от обувките се бе изгубила в житото.

— Шибано жито! — Наведе се да я потърси, но настръхна, защото чу тропот. За най-голям негов ужас от дърветата, към които се стремеше, бяха изскочили конници и препускаха към него с наведени копия.

Той изпищя беззвучно, обърна се и закуцука към дупката, която го бе наранила при първата им среща. Натика единия крак вътре и усети неимоверна агония, защото прасна топките си в дъската отстрани. Полазиха го тръпки — тропотът на копитата се усилваше. Ездачите бяха вече само на петдесетина крачки. Очите на хората и животните бяха изцъклени. Зъбите им оголени. Сутрешното слънце осветяваше метала, а изпод копитата на конете хвърчеше кал.

Нямаше да натика окървавеното си тяло през дупката навреме. Нима щеше да бъде премазан? Бедният, скромен Кастор Морвийр, който искаше само да…

Ъгълът на плевнята избухна в ослепителен пламък. Нямаше друг звук освен пукането на разцепено дърво. Във въздуха литнаха изтръгнати пламтящи дъски, изкривени пирони, вдигна се облак от искри. Конус от житото беше изпепелен на мига в прахоляк, зърно и сажди. Над изпепелената реколта, право на пътя на конниците, сякаш от нищото се появиха два големи варела, от които изскачаха пламъци.