Бесове

Сами по себе си тия прокламации също бяха празна работа и според мен не си заслужаваха ядовете. Де да не сме виждали прокламации! А при това не ставаше дума за някакви нови прокламации; както се каза впоследствие, в Х-ска губерния били пръснати същите. А и Липутин, който още преди месец и половина ходи в съседната губерния, уверяваше, че и там бил видял същите прокламации. Но Андрей Антонович бе поразен главно от съвпадението — точно по същото време управителят на фабриката на братя Шпигулини бе предал в полицията две или три пачки от прокламациите, които се намериха и у подпоручика. Някой ги подхвърлил през нощта във фабриката. Пачките бяха цели-целенички и до работниците не бе стигнал нито един позив. С една дума, нищо работа, но Андрей Антонович виждаше нещата в една по-друга светлина — твърде сложна и неприятна — и здравата се беше замислил.

Цялата работа беше, че тъкмо по това време се развихряше онази прословута „шпигулиновска история“, която вдигна толкова шум у нас и премина в столичните вестници, които какво ли не писаха. Почна се с това, че преди около три седмици някакъв работник се беше разболял от азиатска холера и беше умрял, а после се разболяха още няколко души. Градът се уплаши, защото в съседната губерния холерата вече върлуваше. Ще отбележа впрочем, че у нас бяха взети сравнително задоволителни мерки за посрещане на нежеланата гостенка. Но с фабриката на братя Шпигулини — хора с положение и връзки, пък и милионери, види се, беше станало някакво недоглеждане — изтървали я бяха. И сега всичко живо се развика, че тъкмо там бил коренът и разсадникът на болестта, че и във фабриката, и особено в бараките на работниците царяла такава вековна мръсотия, та никъде по света да нямало холера — оттук щяла да започне. Разбира се, тутакси бяха взети мерки и Андрей Антонович енергично настоя за незабавното им прилагане. За три седмици почистиха фабриката, но по неизвестни причини братя Шпигулини изведнъж решиха да я закрият. Впрочем единият от тях и без това се беше преселил за постоянно в Петербург, а след разпоредбите на началството за почистването и другият си замина за Москва. Да уреди сметките с работниците, беше оставен управителят, който пък — както се оказа впоследствие — го ударил съвсем през просото. Работниците почнали да роптаят, искали да им се плати както се следва и ходили дори да се жалват в полицията — чиста глупост, разбира се, — където впрочем се държали сравнително кротко и изобщо брожението не беше чак толкова силно. Та тъкмо в тоя момент донесените от управителя позиви бяха стигнали до Андрей Антонович.