Вариант 13

— Това ли? — Притисна с ръка едната си гърда и потропа с върховете на пръстите си по логото на нюйоркската полиция. Лукава усмивка изви ъгълчето на устата й. — Смущава ли те изборът ми на облекло?

Той отвърна на усмивката й.

— Ще го преглътна, ако ми позволиш да ти го сваля, след като закусим.

— Ще видим — неубедително каза тя.

Но след закуска не им остана време. Телефонът звънна, докато още си говореха, седнали с големи керамични чаши в ръце — бяха пълни с чай от кока. „Външно обаждане“, обяви с нежен женски глас системата. Карл отнесе чашата си в съседната стая, за да приеме разговора. Седна на стола пред инфопортала и натисна копчето за приемане.

— Да?

Обрулените индиански черти на Манко Бамбарен цъфнаха на екрана. Лицето му беше безизразно, но в тъмните му очи тлееше гняв. Говореше английски с насечен, лаещ акцент.

— Е, черни човеко. Върнал си се да ни тормозиш.

— Какво да ти кажа. Исторически погледнато, това би следвало да внесе известно разнообразие за вашего брата. — Карл отпи от резливия чай и срещна погледа на другия мъж през вдигащата се пара. — По-добре е, отколкото да ви тормозят белите, нали така?

— Недей да ми се правиш на умен. Казвай какво искаш.

Карл премина на кечуа.

— Само цитирам собствените ви клетви за единство. „Съюз на коренното население, възродено от пепелта на расисткото потисничество“ и така нататък. Какво искам ли? Искам да говоря с теб. Лице в лице. Няма да ти отнема повече от час-два.

Бамбарен се наведе към екрана.

— Вече не се занимавам с твоите досадни избягали побратими и техните опити да се скрият от закона. Нямам какво да ти кажа.

— Да, Грета спомена, че си се издигнал. Вече не се занимаваш с фалшиви документи за самоличност, а? Нито с дребна контрабанда на „Марстех“. Май си станал почтен престъпник напоследък. — Карл вложи в тона си доза твърдост. — За мен това е без значение. Искам да поговорим. Ти избери къде.

Последва дълга пауза. Бамбарен се опитваше да го надвие с поглед. Карл вдиша парата от чая, пое с наслада влажното ухание на зелени листа и зачака.

— Все още говориш езика ми като пиян селянин — кисело каза тайта Бамбарен. — И се държиш, сякаш това е някакво постижение.

Карл сви рамене.

— Научих го от селяни и често се напивахме заедно. Приеми извиненията ми, ако това те обижда. А сега кажи къде, по дяволите, ще се срещнем.

Ново мълчание. Бамбарен го изгледа кръвнишки.

— Аз съм в Куско — каза накрая. Дори на провлачения кечуа, който се говореше по платата, думите прозвучаха сдъвкани и изплюти. — Ще те чакам при Саксайхуаман в един следобед.

— Нека бъде в три — лениво каза Карл. — Имам да свърша някои неща преди това.