Обладаване
- Автор: Байетт Антония Сьюзен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обладаване». Краткое содержание книги:
и боровинки. Капеше вода
от скалната стена, покафявяла
от торфа, почерняла и от сажди
от стара угар. Пръскаха копитата
на струйки камъчета, те пък бързо
търкулваха се долу във потока.
Вода и камък. Тесен, пътят слизаше.
От колко време вече — той не знаеше.
Но изнурен, през мъката си кървава
той бавно схвана, че дочува шум
от падаща вода — дошла по вятъра,
накъсана, на смях подобна музика.
И после чу през ромона мелодия
по-ясна, но и по-чудата: сребърен
напев, усукал течното си тяло
по бързата река и тъй пристегнал
по нея връв от звук, сребриста, каменна.
Заслушани надолу продължиха,
а отстрани стесняваха се влажните
стени. И после, на един завой,
пролука се яви; човек и кон
застинаха, със слисан глед и слух
се взряха в чудо.
Бе в хълма сякаш издълбана ниша,
а в нея вир бе скрит под свъсен зъбер,
от чийто ръб струящата вода
изваяла бе устна, побеляла
от нишки пяна — стъклени игли —
тя след въртеж и скок сама притихваше,
безкрайна белосребърна къделя,
оформена под каменната устна
от свойта мощ и въздуха, прихванат
в потока й, и после се разстилаше
подобно твърд блед лед във тоя вир
под черните и зелените петна.
Стоеше объл камък в гъсталака
от смътни туфи, люшнати сред мрежа
от струйки, дето кипнали се сцеждаха
по влакнестите брегове и тъй
усмихната се будеше водата.
Покрит бе камъкът със ярък пояс
от папрат и смарагдов мъх, и мента,
стъбла уханни и корони тъмни
провесили сред буйната вода.
От зъбера се спускаха листа
да срещнат очеболец и луличка,
отдолу изтъкали жив килим —
зелен, но с шарки в аметист и злато.
И пееше жена на този камък.
Сама на себе си, тъй ясно, тихо;
чист златен глас, като че ли без нужда
да спре, дъх да поеме, да обмисли,
прост и безкраен като водопада
и ненадеен като тия струйки,
избликнали тук-там сред треволяка.
Тъй както рози в края на деня
в беседка опустяла сякаш още
сияят бледо, тъй и тя разпръскваше
там перлена и мека светлина,
приседнала да пее в пустошта.
Потрепваше коприната й бяла
с дъха на песента, и пояс носеше
с цвят на смарагд или ливада тучна.
Играеха нозете й с водата
и в призмата й бяха като две
чевръсти бели рибки. Тя ги вдигна
и глезените блеснаха — сребро,
по него диаманти, бистри перли,
ярки досущ онези по врата й,
нехайно виснали — гердан безценен,
сапфири, изумруди и опал.
Косата й от злато бе по-ярка,
живи лъчи се стичаха по нея
и в здрача светеха — фосфоресциращи
искри над белезникаво море;
и пеейки, тя решеше я с гребен,
красив предмет от абанос и злато,
и ярките като жълтурче плитки
поемаха звука на пролетта,
на песента, на живия си шепот.
Той закопня да ги докосне, пръст
едничък да протегне през пространството,
делящо го, скован, окървавен,
от цялото залюшнато сияние
но строго бе лицето й.
Лице
спокойно, царствено и неподвижно,
безстрастно, нито мило, ни надменно,
затворено и пеещо за себе си.
Той срещна погледа й, тя замлъкна
и нему се видя, че в тишината
спря всеки шепот на вода и лист,
и само те двамина бяха там,
и само гледаха, но без въпрос,
без отговор, без гняв или усмивка,
без да помръднат устни и очи,
и тоя дълъг взор изпепели
душата му със страст отвъд надеждата,
отвъд съмнение и отчаяние,
и той бе цял едно, а всичко друго —
страхът, противоречията, мъките,
гуляят жив, капризът на болника —
завинаги изчезна, изгорено
от тоя същностен, нетрепващ взор
на бялото създание в реката.
Размърдаха се сенките — това
бе слаба хрътка, като тъмен облак,
с цвета на пушек и с очи златисти,
и с благороден лик нетрепващ — нищо, че
тя душеше и цяла беше слух,
тъй бдеше неподвижна зад жената.
И Раймонден се сети за лова,
за своя грях и сетнешното бягство,
поклон в седлото стори и смирено
помоли да отпие от потока,
че бе отпаднал, изморен от път,
и мъчеше го жажда: „Моето име
е Раймонден от Лузинян, не знам
къде отивам и какъв ще стана,
ала копнея за спокоен кът
и глътчица вода, че с прах се давя“.
Тя рече: „Раймонден от Лузинян,
ти кой си и кой може би ще станеш,
как би могъл греха си да изкупиш
и да сполучиш — знам това добре.
Слез и вземи от мене тая чаша
с бистра вода от тоя извор, който
Фонтен дьо ла Соаф наричат — Извор
на Жаждата. Ела при мен и пий“.
И тя протегна чашата, той слезе,
пое я и дълбоко там отпи.
Бе заслепен от яркия й взор.