Гай-джин

— Е? Ами… ами… да, смятам, че мога, но какво…

— Давай бързо. — Бабкот се втурна навън, нареждайки в движение: — Сержантът на охраната.

Спуснаха се надолу по една задна алея, Хоуг носеше още своята юката, но сега беше обул ботушите си. Бабкот пъхтеше зад него, сержантът и десет войници, всичките въоръжени, ги следваха. Отгоре грееше красивата луна.

Забързаха. Пропуснаха завой. Хоуг изруга, после се върна и скоро намери полускритото начало на алеята. Продължиха. Последва нова алея. Той спря, посочи. На двайсет ярда беше вратата.

Сержантът и войниците веднага се втурнаха към нея. Двама застанаха с гръб към стената на стража, четирима се покатериха на раменете им и избиха пантите на вратата, изсипаха се през зейналия отвор. Хоуг и Бабкот — след тях. И двамата носеха взети на заем пушки, бяха опитни стрелци — всеобщо обучение и необходимост за цивилните европейци в Азия.

Поеха нагоре по стълбите. Сержантът отвори шоджи. Стаята беше празна. Без да се колебае, тръгна към следващата и по-нататък. Нямаше никаква следа в нито една от петте вътрешно свързани помещения или в кухнята, или в малката дървена барака. Навън — отново в градината.

— Разпръснете се, момчета, Джоунс и Бърк, тръгнете оттук, вие двамата ей там, вие — оттук, а вие — на пост. И си дръжте очите отворени.

Навлязоха по-навътре в парка по двойки, единият пазеше другия, бяха си научили добре урока след първия нападател. Преровиха всяко кътче. Обхванаха целия периметър. Нищо. Когато сержантът се върна, беше се изпотил.

— Дявол да го вземе, господине! Няма кьорав негодник, нищо. Сигурен ли сте, че това е точното място, господине?

Хоуг посочи тъмната веранда:

— Ей там оперирах.

Бабкот се втурна и огледа наоколо. Къщата бе заобиколена от други, но над оградата се подаваха само покривите им и не се виждаха никакви прозорци. Нямаше място, където човек да може да се скрие.

— Сигурно са тръгнали веднага след теб.

Хоуг избърса потта от челото си, тайно се радваше, че тя се е измъкнала и не попадна в капана. След като бе излязъл от банята, за свое съжаление не я бе видял. Прислужничката му даде парите, свитъка и двете добре опаковани бъчвички, дрехите и му каза, че нейната господарка ще изпрати охрана за него утре сутринта и че му благодари.

Що се отнасяше до брат й, сега лекарят се почувства раздвоен. Младежът беше само пациент, а той лекар и искаше работата му да е успешна.

— Въобще не ми дойде на ум, че младежът може да е един от убийците. Но това нямаше да има никакво значение, особено за операцията. Поне сега знаем името му.

— Обзалагам се на хиляда обана, че то е фалшиво, ние дори не сме сигурни дали младежът е неин брат. Ако той е шиши, както пише в свитъка, то трябва да е фалшиво; да си хитър е стар японски обичай — въздъхна Бабкот. — Не мога да съм сигурен също, че това е проклетникът от Токайдо. Какви са шансовете му?