Вековен дъжд [bg]

— Мосю Флойд? Струва ми се, че е най-добре да влезете.

— Не сега, мадам Парментиер — отвърна Флойд.

— Наистина мисля, че е най-добре да влезете — настоя тя. Сетне отстъпи, а вратата се отвори с поскърцване още няколко сантиметра. Надвиснал зад нея, стиснал ръжен в едната си ръка, стоеше мъж с жилетка и тиранти.

— Кюстин! — извика тихо Флойд.

— Най-добре да послушаш дамата — каза мъжът, като снижи ръжена. — Мисля, че в момента не е много безопасно да влизаме в кантората. Момчетата от Големия дом наблюдават сградата и от време на време дори изпращат някой, за да провери дали си се прибрал.

— Моля, заповядайте — обади се мадам Парментиер.

Флойд сви рамене и поведе останалите към апартамента й.

Разположението на стаите беше съвсем различно от това на онези, където се помещаваше кантората му и от декорациите и цялостната атмосфера дори на Оже нямаше как да не стане ясно, че са се прехвърлили с петдесет или шейсет години назад във времето, в Париж от началото на века. Нищо не подсказваше, че живеят в модерни времена: не се виждаше радио или телефон и определено не можеше да става и дума за телевизор. Дори навиващият се грамофон под прозореца изглеждаше така, сякаш по-скоро би получил удар, отколкото да изсвири нещо по-ново от Дебюси. Мебелите бяха тапицирани с червеникавокафяв плюш, а разкрачените им крака с формата на животински лапи бяха позлатени. Вратите на преддверието бяха украсени с две пера от паун, кръстосани като церемониални мечове. От тавана висеше месингова клетка за птици, но нищо не подсказваше, че някога е била обитавана. На стратегически места из стаята бяха разположени антикварни маслени лампи, чиито цветни стъкла хвърляха отсенки от синьо, зелено и тюркоазено по безупречно белите стени, въпреки че никоя от тях не беше запалена. Стаята беше с южно изложение и попиваше малкото останала дневна светлина.

Мадам Парментиер затвори входната врата зад тях.

— Не можете да останете дълго — каза тя.

— Зная — отговори мъжът, когото Флойд бе нарекъл Кюстин, — и няма да ви пречим дори секунда повече от необходимото. Можем ли поне да седнем за известно време?

— Много добре — отвърна старата дама. — В такъв случай, предполагам, е най-добре да направя чай.

Намериха си места, докато в същото време мадам Парментиер отметна една завеса от лъскави стъклени мъниста, водеща към нещо, което според Оже беше кухненски бокс.

— Е, кой иска да започне? — попита Флойд на френски. — В момента нямам представа откъде да подхвана.

— Коя е тя? — попита Кюстин, като кимна по посока на Оже.

— Сестрата — отвърна Флойд.

— Не е много червенокоса, а?