Тихият палач [bg]

— Може би можем да мислим за нещо друго освен този инцидент. Чувствам, че животът ми се превръща в полицейски доклад. И какво точно се очаква от нас да правим сега? — Не бях яла много от мексиканската храна и вече усещах виното. — Тя успя да се крие тринайсет години. Никой не е по-хитър от нея. Ако иска да изчезне, със сигурност знае как да го направи. По-умна е от всички нас.

— Не е.

— Така ми се струва.

— Пак ще й потрябват пари. С колкото й да разполага, те няма да й стигнат до края на живота. Не и с нейния начин и маниер на придвижване. — Бентън се отпусна назад в неговата част на шезлонга и когато топлият влажен въздух се раздвижи, долових парфюма му. — Но е факт, че ще трябва вечно да сме нащрек.

— Ако не е тя, ще е някой друг.

— Оптимистка както винаги. — Той се обърна и ме целуна. Усетих вкуса на вино по езика му.

— Марино трябва да отведе майка ми у дома. Трябва да им кажем лека нощ. — Свалих крака си на плочките, но не пренесох тежестта си и върху него.

Бентън ме прегърна и аз закуцуках, докато той ми помагаше да вляза. Проклетата проходилка беше паркирана точно от вътрешната страна на плъзгащата се врата, където Сок дремеше на хладния мрамор. Хванах дръжките й и я подкарах към Деси, който пак пищеше. Малките му крачета препускаха. Чух го как извика, когато Луси го сграбчи и го вдигна над главата си. Той махаше с ръце и крака.

— Тя мрази деца — казах на Марино.

Той беше в торбести шорти, хавайска риза и чехли. Не се беше бръснал от дни.

— Гадно е да си шофьорът за вечерта. — Държеше демонстративно ключовете от колата.

След това се чу друг звук, пускане на вода в тоалетната в дъното на коридора, дълга пауза и после вратата бавно се отвори. Бялата коса на майка ми приличаше на ореол под ярката светлина, която се разливаше и извън стаята, но в нея нямаше нищо ангелско. Тя започна да бута своята проходилка към мен.

— Така ти се пада, когато не проявяваш неуважение — започна тя, докато се приближаваше. — Когато беше на годините на Деси, се смееше на старите хора, които идваха в магазина на баща ти с бастуните си. И ето сега какво ти се случи.

— Никога не съм правила подобно нещо — отвърнах, но това не помогна. — Деси, не я слушай.

Той и без това не я слушаше. Луси го разнасяше във въздуха из стаята, а Джанет ги гледаше от дивана, облечена в памучна риза и удобни панталони, хубава и спокойна както винаги. Тя срещна погледа ми и се усмихна, защото и двете знаехме какво се случва. Майка ми настойчиво се взря в мен, огледа ме от главата до петите и направи нов коментар. Очите й бяха помътнели и изглеждаха по-големи иззад очилата. Беше окапала с доматен сос роклята си, една от много й във флорален десен и подгъв, който изглеждаше неравен, заради начина по който се привеждаше. Приличаше на оръжие, което се кани да стреля.