Огнен кръст
- Автор: Форбис Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Генчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огнен кръст». Краткое содержание книги:
Кой е призрачният удушвач Калмар?
В заплетената мрежа, която Туийд се опитва да разнищи, се появяват нови лица: капитан Виктор Роузуотър — офицер от британската армия, съпруг на мъртвата Карин, безскрупулният майор Леми и лейтенант Бертие. Действието се пренася от Англия в Швейцария, Германия и Франция. Туийд отива в Париж и търси ключа за спасяването на Европа. Сътрудничи си с френския премиер и канцлера на Германия.
Но не е ли закъснял?
Събитията следват с шеметна скорост. Бучат танкове… Пола и Нюмън са в опасност. Ново убийство е искрата, запалила един нов ад…
Пъкълът на ОГНЕНИЯ КРЪСТ се превръща в кипящ вулкан. „Огнен кръст“ е най-епическият съвременен роман на Колин Форбис…
— Под това име ли се крие Щал?
— Да — отговори Нюмън и огледа алеята. Наоколо нямаше жив човек. — Странно, че не виждаме войници тук.
— Ти самият щеше да пропуснеш входа на алеята. Те също не са го забелязали.
— Вярно — Нюмън гледаше нагоре към покрива. — Нашият човек живее на последния етаж. Е, да започваме.
Натисна копчето на звънеца и долепи ухо до разпадащата се решетка. Дали проклетото устройство още работеше? Обади се глас на френски:
— Кой звъни? Човек не може да си легне от вас!
— Гемлин — каза Нюмън и повтори: — Гемлин.
— Качете се бързо.
Когато чуха избръмчаването на механизма, освобождаващ бравата, Изабел натисна вратата. Нюмън веднага дръпна назад момичето и пъхна крак в процепа. Взе фенерчето от ръката й и бързо прекара лъча му по дървената каса. Не видя кабели. Нямаше следи от поставено взривно устройство. Дали наистина войниците не знаеха за този вход?
— Алеята отбелязана ли е на картите? — попита той.
— На тези, които съм виждала — не. Да побързаме, ако искаш, а?
Тя се втурна напред и за малко не се подхлъзна на заледената мозайка. Нюмън насочи фенерчето над главата й и освети старо стълбище с железен парапет. Въпреки голямата чанта, преметната на рамото й, Изабел с лекота се заизкачва нагоре. Той я последва, раздразнен от последната й иронична забележка, като осветяваше стълбите пред краката й. Беше затворил с крак вратата към алеята.
Изабел бързо тичаше нагоре, а чантата се люшкаше покрай бедрото й. Нюмън очакваше всеки момент да чуе приглушения тътен от взривяването на главния вход. Дали бяха влезли в капан? Единствено мисълта за Щал го караше да продължава нагоре. Агентът на Кулман се бе прикривал толкова дълго. Сигурно беше наистина смел човек.
Стъпалата бяха каменни, студени, издълбани в средата от господ знае колко хиляди крака, изкачвали ги през дългите години. Миришеше на плесен и гнило. Миришеше на запуснато. Половината от хората в този град живееха в подобни къщи. Там вероятно миришеше по същия начин. На разруха. Стигнаха последния етаж.
Нюмън вдигна фенерчето и видя името на табелката до вратата. Изабел натисна бутона на звънеца и задържа палеца си върху него. Оставаше им малко време.
Вратата се открехна, спряна от поставената отвътре верига. Лицето, което надникна през процепа, не бе такова, каквото Нюмън очакваше. Кръгло, с буйна коса и рунтав мустак. Очите гледаха иззад очила с рогови рамки.
— Гемлин — бързо каза Нюмън. — Войниците са обкръжили сградата. Трябва веднага да изчезнем оттук.
— Англичанин ли сте? — попита на английски.
Нюмън се учуди — досега всички го бяха приемали за французин. Заговори на английски:
— Да. Искате ли да се измъкнете, или не? Рискувахме живота си…
— Влизайте.
Вратата се затвори за миг, веригата бе свалена, после Щал отново я отвори и я заключи след тях. С едната си ръка пусна резето. В другата държеше граната. Нюмън я погледна, после се обърна към немеца. Беше нисък, тантурест, но излъчваше енергия и живост. Очите му изучиха Нюмън, после Изабел. Щал обясни:
— Познах ви от снимките във вестниците. А и Кулман ме беше предупредил. Кое е момичето?
— Изабел Томас. Изпитана е.
— Убих двама от хората на Дьо Форж. Още колко искате да очистя, за да се успокоите?
— Длъжен бях да попитам — отвърна рязко Щал. — Оцелял съм дотук само благодарение на предпазливостта.
Говореха бързо, но Нюмън нямаше търпение да излязат от къщата. Ако това изобщо беше възможно, разбира се.
— Трябва да изчезваме — каза той на Щал. — Откъде ще минем, пак през задния вход?
— Прекалено опасно е — Щал поклати глава. После каза на Изабел: — Покажете ми подметките си.
Изабел подви крак като щъркел и му показа гумената подметка на маратонката си. Немецът кимна и се обърна към Нюмън, който повтори действията на момичето. Защо Щал губеше ценно време? Той носеше обувки с каучукови подметки, вече доста протрити. Щал отново кимна:
— По покривите ще е опасно — покрити са с лед. Но още по-рисковано ще е да тръгнем по стълбите.
Сякаш в потвърждение на думите му някъде отдолу се разнесе глухият тътен на експлозия.
— Рей взриви вратата — предупреди Нюмън. — Взели ли сте записките си?
Докато задаваше въпроса, Щал, облечен в кожено яке и джинси, бързо изтича до една врата, отвори я, а зад нея се показаха тесни стръмни стълби, водещи нагоре. В края им се виждаше капандура. Немецът нахлузи чифт дебели ръкавици и се закатери. На върха вдигна ръка към капандурата. През рамото си беше преметнал брезентова чанта, подобна на тази, която Изабел носеше. Французойката изчака Нюмън да тръгне след Щал, затвори вратата и го последва. Чак сега немецът отговори на въпроса: