Когато Мейбъл се събуди, отдавна вече се беше разсъмнало и слънцето грееше отвисоко. Тя беше спала дълбок и сладък сън, защото си беше легнала спокойна, че е изпълнила дълга си, а и умората беше казала своята дума. Даже шумът, който потеглилите на разсъмване бяха, вдигнали, не беше нарушил покоя й. Тя скочи от постелята, облече се набързо и скоро вече вдишваше свежия, благоуханен утринен въздух. За първи път усети напълно своеобразната красота на това глухо, усамотено, забравено от света място. Беше прекрасен есенен ден — обичайно явление за климата на тоя край, който обаче по-често е предмет на ругатни, отколкото на хвалби — и ясното слънчево утро подейства благотворно на девойката и донякъде я разсея. Тягостното чувство, легнало на сърцето й, тя отдаваше на страха пред опасността, на която се беше изложил баща й. Сега, когато помежду им вече нямаше доскорошната отчужденост, тя го беше заобичала още по-горещо.
Островът й се стори необитаем. Суматохата при пристигането им предишната вечер беше оставила привидно впечатление за живот, от който сега нямаше и следа. Нашата героиня дълго трябваше да се озърта наоколо си, преди да види поне едно живо същество, което да разсее чувството й за пълна самота. Най-после тя съзря хората останали на острова, събрани на група около лагерния огън. Присъствието на вуйчо й, с когото Мейбъл беше така свикнала, я поуспокои и тя с напълно естествено за положението й любопитство продължи огледа си. Освен Кап и интендантът там бяха още капралът, тримата войници и жената, която готвеше. Колибите бяха тъмни и пусти, а ниското, прилично на кула кубе на блокхауса живописно се подаваше иззад скриващите го храсти. Слънцето тъкмо беше огряло откритата поляна и през пролуките на свода от листа надничаше синевата на безкрайната небесна шир. Не се виждаше нито едно облаче и девойката се помъчи да си внуши, че това обстоятелство може да се вземе като предзнаменование за мир и безопасност.
Като разбра, че насядалите около огъня са заети с такава важна работа като закуската, Мейбъл, без никой да я забележи, се насочи към края на острова, където дърветата и храстите я скриха напълно от погледа. Там тя разтвори клоните на ниските храсти и излезе почти до самата вода, откъдето съвсем ясно можеше да наблюдава малките вълнички, който прииждаха, удряха се безшумно в брега и се отдръпваха — слаб отзвук от вълнението, владеещо езерото на петдесет мили по-нагоре. Откриващите са оттук гледки бяха изключително красиви и нашата героиня, която винаги живо възприемаше прекрасното в природата, не закъсня да оценя най-забележителните части на пейзажа. Тя се любуваше на картината и си мислеше, че никога досега не е виждала нещо по-красиво.
Унесена в гледката, Мейбъл изведнъж трепна. Стори й се, че в храстите, които опасваха брега на отсрещния остров, се мярнаха очертанията на човешка фигура. Разстоянието от единия до другия бряг не надхвърляше повече от сто ярда и макар че в момента, когато сянката се бе мярнала пред очите й, мислите й бяха другаде, тя беше сигурна, че не се е излъгала.
Знаеше, че дори обстоятелството, че е жена, не би могло да я предпази от куршума, ако я забележеше някой ирокез. Затова инстинктивно се дръпна и се скри доколкото можа зад листата, но погледът й остана прикован в отсрещния бряг в напразно очакване странната фигура да се появи отново. Вече се канеше да напусне наблюдателния си пост зад листата и да се върне бързо при вуйчо си, за да му съобщи подозренията си, когато изведнъж видя един клон от елша да се подава от храстите и да се размахва, както поне на нея и се стори, в знак на приятелство. За нашата героиня, незапозната с обичаите на пограничните войни, това беше крайно напрегнат и обезпокоителен момент, но тя все пак реши, че се налага на всяка цена да запази присъствие на духа и да действа спокойно и предпазливо.
