Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Кол се изпречи срещу него, преди да е стигнал до масата, плесна го по гърба и залитна пиянски.
— Ном, копеле старо!
Ралик го прегърна през раменете и го поведе към масата.
Круппе вдигна глава.
— О, скъпи мои приятели! Круппе ви кани да се включите в дружеското ни събрание. — Махна с ръце към двата свободни стола и се заклати в своя. — Да ви въведа в текущите ни драматични дела. Нашият младеж Крокъс зяпа замечтано в празното, докато Мурильо и Круппе обсъждат последните клюки на уличните плъхове.
Кол остана прав; поклащаше се и мръщеше вежди. Ралик седна и взе каната с бира.
— Какви са клюките? — попита небрежно убиецът.
— Клюките са, че вече сме съюзници с Лунния къс — рече Мурильо.
— Глупости, разбира се — каза Круппе. — Да си видял нещо, което да го предполага?
Мурильо се ухили.
— Луната стои ли си на мястото? Стои си. Не само това, ами точно под нея са опънали шатра на Съвета.
Крокъс се намеси.
— Чух от чичо Мамът, че съветниците още не са успели да пратят съобщение до оня, който живее на Лунния къс.
— Нормално — отбеляза Мурильо и присви очи към Ралик.
— Всъщност кой живее там? — попита Крокъс.
Кол залитна и се подпря с ръце на масата, за да не падне. Заби червеното си лице в Крокъс и изрева:
— Пет черни дракона!
В Лабиринта на Хаоса Бързия Бен знаеше за безбройните подвижни пътеки, водещи към вратите. Макар да ги наричаше „врати“, всъщност те бяха прегради, поставени там, където Лабиринтите се допираха, струпвания на енергия, твърди като базалт. Хаосът докосваше всички селения с чворестите си пръсти, от които кървеше сила, а вратите бяха като вкоравени рани в плътта на други светове, на други пътища на магията.
Магьосникът беше съсредоточавал талантите си върху такива врати. Докато се намираше в Лабиринта на Хаос, се беше научил как да оформя енергията им. Измислил беше начини да променя преградите, да долавя какво има зад тях. Всеки магически лабиринт имаше своя миризма, всяко селение — своя тъкан и макар пътеките, които го водеха, да не бяха никога едни и същи с тези, по които бе вървял преди, той беше усъвършенствал начина да намира онези, които търсеше.
Сега пътуваше по една от тези пътеки, смътна следа в пустошта, затворена от струпванията на самия Лабиринт, извиваща се и гъмжаща от противоречия. На някои места напираше с волята си да продължи напред, а се оказваше, че се движи назад; стигаше до някой рязък завой надясно, последван от друг, после — от още един и още един — и всички в една и съща посока.
Знаеше, че силата на собствения му ум отваря пътеките, но в същото време те си имаха свои закони — а може би бяха негови, но без да ги познава. Какъвто и да беше източникът на оформянето им, беше си пълна лудост.
Стигна до последната врата, която търсеше. Преградата наподобяваше най-обикновен лъскав сив камък. Застанал пред нея, Бързия Бен прошепна заповед и духът му прие формата на собственото му тяло. Постоя така за миг, овладявайки трепета на призрачното си тяло, а след това пристъпи и опря ръце на вратата.
Ръбовете бяха твърди и топли. Към центъра ставаше още по-горещо и меко на допир. Повърхността бавно изгуби грапавината си под дланите на чародея и стана гладка като обсидиан. Бързия Бен затвори очи.
Никога досега не се беше опитвал да мине през такава врата. Не беше дори сигурен, че ще е възможно. А и да оцелееше в отвъдното, съществуваше ли изобщо път назад? И отвъд механиката на това, което вършеше, избуя последната му тревога: опитваше се да нахлуе в селение, където нямаше да е добре дошъл.
Бързия Бен отвори очи.
— Аз съм посока — промълви той. И опря рамене на преградата. — Аз съм силата на волята там, където се цени това и само това. — Напъна по-силно. — Аз съм допирът на Лабиринта. Нищо и никъде не е неподатливо пред Хаоса. — Усети, че вратата започва да поддава. Шибна зад себе си с ръка да отбие усилващия се натиск. — Само аз ще мина! — изсъска Бен. И изведнъж, със странно изтупване, се шмугна вътре и около тялото му запращяха искри енергия.
Магьосникът се олюля над грубата изсъхнала земя. Закрепи се на краката си и се озърна. Стоеше сред гола равнина, хоризонтът вляво от него бе изгърбен от ниски хълмове. Над главата му се беше изпънало небе с цвета на живак, с дълги разнищени облаци, които се движеха бързо точно над него, черни като мастило.
Бързия Бен седна, сгъна крака и прибра ръцете си в скута.
— Сенкотрон — промълви той. — Господарю на Сенките, дойдох в твоето владение. Ще ме приемеш ли, както се полага на един мирен гост?