Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
„Прорицател.“
Имаше чувството, че с тази дума нещо тъмно и свито в мозъка й е избухнало и сега се бори с всичко, което го заобикаля. Макар да се беше появило първоначално с почти смазваща сила, сега тя усещаше, че гасне. Онова, с което се бореше, като че ли печелеше битката. Все пак, макар и смътно, й се стори, че чува плач на дете.
— Аз съм Котильон — неволно промълви тя. — Покровителят на убийците, известен на всички като Въжето на Сянката. — Плачът заглъхна. — Прорицателката е мъртва.
Част от ума й проплака от това, а друга попита: „Каква прорицателка?“
— Аз съм вътре и в същото време — отвън. Стоя от дясната страна на Сенкотрон, а неговото име е Амманас и е Господарят на Сенките. Тук съм като ръката на смъртта. — Сори се усмихна и кимна на себе си. Каквото и да беше предизвикало това, вече го нямаше, отново беше заровено дълбоко вътре. Луксът да плаче, да се гневи или да изпитва страх не й беше присъщ. Никога не й беше принадлежал.
Тя вдиша дълбоко и съсредоточи сетивата си върху текущата задача. Дебелият дребен мъж беше опасен. С какво и защо — тези въпроси тепърва щяха да получат отговорите си, но цялата й сила просъскваше в тревога всеки път, щом го зърнеше сред тълпата. А всичко, което е опасно, напомни си тя, трябва да умре.
Под втората стена, при брега на езерото, пазарът по Солната улица беше в обичайния си разгар. Зноят се беше усилвал през целия ден по претъпканите булеварди и странични улички и вече бе стигнал връхната си точка. Запотени и уморени търговци сипеха ругатни към съперниците си над главите на купувачите. Тук-там на всеки няколко минути избухваха кавги, но постоянният наплив на тълпите разделяше биещите си много преди да се появят изнервените стражи.
Наклякали по рогозките си от суха трева, хората риви от равнината хвалеха неспирно конете си на носовото си, напевно наречие. По пресечките джадроубски пастири стояха сред блеещи кози и овце, а други бутаха каручки, натоварени със сирене и глинени делви, пълни с кисело мляко. Рибари от Дару обикаляха с пръти с нанизана сушена риба, около които кръжаха рояци мухи. Катлински тъкачи седяха зад високите си до кръста укрепления, издигнати от топове пъстроцветни платове. Селяни от Гредфалан стояха във фургоните си и продаваха горчиви плодове и сладки гулии. Продавачи на дърва караха сред тълпите волските си коли — децата им бяха вкопчени като маймуни в куповете вързани дърва за огрев. Мъже и жени от Калоуз в черни халати пееха хвалби за своите Хиляда секти на Д’рек, всеки вдигнал високо над главата си иконата на божеството на своята секта.
Круппе крачеше по улиците с игрива стъпка и ръцете му се мятаха насам-натам, сякаш по своя воля. Това движение обаче не беше просто преструвка: то прикриваше жестовете, нужни за правене на заклинания. Като крадец, Круппе на пръв поглед като че ли не беше особено придирчив. Крадеше храна — най-вече плодове и сладкиши, а точно това угаждане на желанията на небцето изостряше уменията му в магията.
Хаотичният танц на ръцете му бе пригоден така, че те да улавят хвръкнали от кошниците ябълки, подскочили в подносите сладкиши, извадени от везните череши с шоколадова глазура — всичко това се движеше толкова бързо, че отстрани приличаше на мъгла отскачаща от пътя на човешките тела. В широките му, припляскващи от движенията ръкави на палтото му имаше пришити джобове, едни по-големи, а други — по-мънички. Всичко, което попадаше в ръцете на Круппе, тутакси изчезваше в широките ръкави и се озоваваше в подходящия за размера му джоб. И Круппе продължаваше да крачи, вещ познавач на сладки деликатеси от сто различни култури, със светнало от кротко задоволство, леко зачервено кръгло лице.
Най-сетне, след една дълга обиколка из пазара, Круппе стигна до хана „Феникс“. Спря на стъпалата да побъбри с облегналия се на стената уличен катил и извади от ръкава си една захаросана ябълка. Отхапа, бутна вратата и изчезна вътре.
Сори спря до олющената стена на една сграда и скръсти ръце. Този дебел дребосък беше цяло чудо. Достатъчно беше погледала изкусния му танц, за да разбере, че е адепт. Но все пак се чувстваше объркана, защото умът зад фасадата му намекваше за качества, далеч надхвърлящи това, което се виждаше външно. Потвърждение, че в случая наистина ставаше дума за едно опасно същество.
Тя погледна хана от мястото, където беше застанала. Мъжът на входа като че ли оглеждаше всеки, който понечи да влезе, но в жестовете му не можа да долови нещо, което да издава навици на крадец. Думите, които разменяше с хората, бяха кратки, сигурно просто се поздравяваха като познати. Все пак тя смяташе да влезе в хана. Уискиджак беше изпратил Калам и Бързия Бен да намерят… свърталище на крадци, на побойници и убийци. Защо сержантът искаше да намерят точно такова място, беше подробност, която не споделиха с нея. Магьосникът и Калам хранеха подозрения към нея и тя чувстваше, че аргументите им започват да убеждават Уискиджак. Ако успееха, щяха да я държат настрана от всичко, но тя нямаше намерение да го допусне.