Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Сестро, не ми се вярва да става въпрос за това. Веднъж тя ме помоли за екстравагантна черна рокля, която искаше да облече на погребението на майка си. Аз, разбира се, не позволих подобно безпътство, понеже не подобаваше на една послушница, която трябва да се научи да уважава най—напред другите. Но като се изключи този път, не си спомням Ничи някога да е молила за нещо за себе си. Справи се отлично с възпитанието й, Алесандра.
Ан си спомни, че от онзи случай нататък Ничи бе започнала да се облича само в черни рокли.
— Спомням си — Алесандра не вдигна поглед. — Когато баща й почина, отидох с нея на погребението му. Винаги съм съжалявала, задето трябваше да я откъсвам от семейството й, но й обяснявах, че е толкова талантлива, че в нея е скрит огромен потенциал да оказва помощ на другите и не бива да го пропилява.
— Винаги е трудно да доведеш в Двореца дете. Трудно е да го откъснеш от любящите му родители. Едни деца се приспособяват по—лесно, други по—трудно. Тя ми каза, че разбира. В това бе перфектна. Никога не се възпротивяваше за нищо, не отказваше никое задължение. Може би я ценя прекалено високо, понеже тя все се хвърляше да помага на другите, без никога да се оплаква. На погребението на баща й исках да й помогна да понесе по—леко мъката си. Макар външно да бе същата онази недостъпна и непроницаема Ничи, знаех, че отвътре я боли. Опитах се да я утеша, като й казах да не запомня баща си такъв, какъвто бе в онзи последен миг, а да го запази в спомените си какъвто е бил приживе.
— Мили думи за човек, изпитващ мъка, Сестро. Съветът ти е бил мъдър.
Алесандра вдигна глава.
— Това не я успокои, Прелате. Погледна ме с онези вой сини очи — нали си спомняш сините й очи.
Ан кимна.
— Да, спомням си ги.
— Та значи, погледна ме с пронизителните си сини очи, сякаш искаше да ме мрази, но дори това чувство бе отвъд нея, и каза с онзи неин безжизнен глас, че не може да си го спомня такъв, какъвто е бил приживе, понеже тогава никога не го е познавала. Нима това не е най—странното нещо, което някога си чувала?
Ан въздъхна.
— Съвсем в стила на Ничи. Тя винаги е казвала най—странни неща на най—странни места. Трябваше да положа повече грижи за нея. Трябваше да я обграждам с повече внимание … Но толкова много неща лежаха на плещите ми.
— Не, Прелате, това бе моя работа. И аз се провалих в изпълнението й. В известен смисъл провалих и Ничи.
Ан се загърна по—плътно в наметалото си, за да се предпази от острите зъби на вятъра. Пое подадената й от Алесандра паница супа и отпи. После внимателно я остави в скута си.
— Стореното — сторено, Алесандра.
Докато Алесандра сърбаше супата си, Ан отново се замисли над думите на Калан. Те бяха изречени в гняв и като така трябваше да й прости. А може би трябваше да ги възприема като израз на истинските й чувства?
Ан се страхуваше да опровергае истинността на думите на Калан. Опасяваше се, че може да са верни. Бе отдала векове от живота си в работа над пророчествата заедно с Натан, като се бе опитвала да предотвратява бедствията, представени й чрез тях и за които Натан я предупреждаваше. Ами ако той наистина й бе посочвал само мъртви думи, както твърдеше Калан? Ако всичко е било предназначено да подготви почвата за собственото му бягство?
В крайна сметка всичко, което Ан бе предприела за довеждането на Ричард в Двореца, също се бе оказало свързано с последвалото бягство на Пророка. Ами ако наистина бе превърната в жертвата, призована да предизвика всичките тези ужасни събития?
Можеше ли да е истина? Мъката в сърцето й бе едва поносима.
Започваше да се страхува, че е била толкова погълната от онова, което е считала за свое задължение, че е действала погрешно.
Може би Калан беше права. Прелатът на Сестрите на светлината можеше да се окаже отговорна за повече страдания, отколкото което и да е чудовище на света някога е стоварвало върху хората.
— Алесандра — обади се тя тихо, след като бе при вършила супата си, — трябва да се опитаме да намерим Натан. Един Пророк може да се окаже опасен сред хората, в един свят, който няма никаква защита срещу него.
— Къде предлагаш да го търсим?
Ан поклати безпомощно глава.
— Човек като Натан не остава незабелязан. Иска ми се да вярвам, че ако си съберем мислите, ще го открием.
Алесандра я изгледа внимателно.
— Е, както казваш, опасно е един Пророк да се мотае насам—натам по света.
— Наистина е опасно. Трябва да го намерим.