Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
— Не приемаш ли нашия план?
Той вдигна глава и я погледна.
— Приемам плана ти, но най-напред искам да видя другите.
— Маамаа! — извика Омаата и вдигна очи към небето. — Маамаа!
Жените повториха думите й, учудени и съкрушени. Техните „маамаа“ прозвучаха в проточено, разочаровано и недоверчиво декресчендо, придружено от погледи, ръкомахания и свивания на рамене.
— Няма нужда! — провикна се Омаата. — Другите не пречат на пеританите да пият.
— Искам да възстановя мира.
Жените се спогледаха, плеснаха се по бедрата и въздъхнаха. Маамаа. Пеританите са или много добри, или много лоши. Но всякога маамаа. Всякога.
— Лудост, човече! — заговори пак Омаата. — Тими ще те убие. Или може би Тетаити.
По бузите на Ивоа се стичаха сълзи, но тя не продумваше.
— Трябва да се опитам — отвърна Пърсел и я улови за ръка.
— Никога не съм чувала по-голяма глупост — каза Омаата със задавен от гняв глас.
Облегнала се бе на дебело отвесно коренище, и както трепереше от яд, разклати цялата листна постройка.
— Ох, глупаво петле! — избоботи тя като гръмотевица. — Ох, горделиво петле! Ти ще промениш небето и земята! Ония хора — продължи тя като вдигна ръце — вкусиха вече кръв и сега мислят само кого да убият, а пък ти си тръгнал гол и без оръжие да възстановяваш мира!
Пърсел почака докато гласът заглъхна, после каза:
— Ще отида, Омаата.
— Човече! — извика тя и го изгледа гневно.
— Остави, остави, Омаата! — прекъсна я Ивоа, а сълзите се лееха безспир по бузите й. — Познавам Адамо. Ще отиде. Той е кротък, но е непоколебим.
— Ако отидеш, и аз ще дойда с тебе, Адамо — каза Авапуи.
Последва мълчание. Жените отбягваха да погледнат Авапуи. Ауе, ясно беше: тя искаше да разбере какво е станало с Уили. Надяваше се още! Горката Авапуи! Тази война беше истинска болест на острова!
— Не — заяви отривисто Омаата. — Итя отива при другите и им казва: „Адамо иска да ви види.“ Ако другите се съгласят, Итя ще отиде с Адамо. Когато Ману-Файте завърши, Итя отвежда Адамо в пещерата. Може да бъде мъчно. Може да бъде опасно. А пък Итя е много хитра.
— Ще отида с Итя и Адамо при другите — настоя Авапуи.
— Не — възрази Омаата. — Имам работа за тебе, Авапуи.
Жените погледнаха Омаата и веднага разбраха. Омаата беше сигурна, че Уили е убит и не искаше Авапуи да види главата му набодена на щик. Еатуа! Умна жена беше Омаата! Всякога предвиждаше нещата!
— Да бъде, както каза Омаата! — обади се Ороа.
Последва одобрителен шепот. Итя стана веднага, без да продума, и тръгна.
— Пладне е — каза Ивоа. — Похапни, Адамо. Много умора те чака.
Докато говореше, тя обели един банан и му го подаде. Гърлото на Пърсел се бе свило, та плодът му се стори хлебен и задавящ. След банана изяде една манга, после персея. Жените разговаряха тихо. Този непрестанен шепот дразнеше и стържеше нервите му. Полека-лека започна да го обзема страх.
Направи знак, че се е наял, излегна се на мъха, сложи глава на коленете на Ивоа и затвори очи. Жените веднага млъкнаха. Успокои се, но не можа да заспи. Тишината стана непоносима. Знаеше, че има дълго да чака до завръщането на Итя, а през това време страхът му ще се засили. Чу Омаата да пошепва: „Ороа, дай ми огърлицата си от пера.“ После чу, че отчупиха клон и окъсаха листата му. Нищо повече. Опита се да се моли, но след няколко секунди започна да повтаря машинално думите, не можеше да мисли, нозете му трепереха, страхът се засилваше. Изведнъж му се стори, че се задушава под смокинята, обзе го непоносим страх, изпита непреодолимо чувство да стане и да избяга. Сложил ръце на кръста, изпъна се, по тялото му започна да се стича пот. Видя се изведнъж прострян, вцепенен като труп, със затворени очи, със скръстени на гърдите ръце. „Господи — помоли се пламенно той, — направи това видение да се сбъдне, да престана да живея, да се свърши тоя кошмар!“ Усети, че Ивоа повдигна главата му и я облегна до гърдите си. Той се притисна като дете о нея, намествайки се между хладната мека гръд.
След малко приливът на страха отмина, той започна да диша по-спокойно, отпусна се и заспа. Когато се събуди, Итя беше пред него.
— Съгласни са — каза тя. Кръглото й личице беше съвсем сериозно.
Пърсел стана. Жените също. Малко по-късно и Ивоа. Лицето й беше посивяло. Устните й трепереха.
Омаата подаде на Пърсел пръчка, на края с китка червени пера.
— Докато спеше ти направих едно Ману-Файте36 — каза малко дрезгаво тя. — Дръж го пред себе си, Адамо, ти си птичето, което долита да иска мир и според обичая другите не бива да те убият. Поне ако пратеничеството ти сполучи. Ако отхвърлят мира, не си вече табу.
36
Ману-Файте — птицата, която иска мир.