Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
— И така? — запита Пърсел.
— Както желаете — отвърна Мезън.
Мак Лауд стана, окачи пушката на рамо, отвори вратата и тъй като веднага стана течение, защото и плъзгащите се врати бяха отворени, задържа вратата и даде път на другите.
Настъпи неловкост. Мезън не знаеше как да си отиде.
— Всичко се нареди — каза високо той, без да поглежда някого.
Изправи се, опъна рамене назад и тръгна към вратата, последван от превития, изкривен, невероятно дребен Смъдж.
Когато минаваше покрай Пърсел, Мезън се спря вдървено, обърна сковано глава и добави бързо:
— Много благородно от ваша страна, мистър Пърсел.
После прекрачи прага, следван от Смъдж, който се влачеше в сянката му, навел очи и издал напред безсрамния си нос.
Мак Лауд държеше вратата отворена и гледаше Пърсел.
— Довиждане — каза той, след като другите двама излязоха.
Но не си отиде. Стоеше прав, наведен на една страна, втренчил поглед в Пърсел, с полуусмихнато мъртвешко лице. Осветен откъм гърба, както бе застанал на прага, задържащ вратата с дългата си ръка, облегнал другата о рамката на вратата, с разкрачени дълги нозе, той приличаше на пуснал пипалата си паяк.
Пърсел се приближи, за да не остави вратата да се блъсне, когато Мак Лауд отдръпне ръката си.
— Добър успех — подхвърли Мак Лауд като се поусмихна нерешително.
И добави на шотландско наречие:
— Надявам се да ви видя пак.
За пръв път заговорваше с Пърсел на родното наречие. Пърсел кимна, без да отговори. Направи още една крачка и улови дръжката на вратата. Никога не бе се доближавал толкова до Мак Лауд и просто се уплаши от мършавото му лице: лице на човек, който години наред не си е дояждал.
Мак Лауд се обърна и скочи през двете стъпала.
— Добър успех — повтори той като погледна през рамо.
И помаха два пъти до лицето си своята дълга мъртвешка ръка.
— Донесохме ведрата — каза Омаата.
Пърсел затвори вратата, после се обърна.
— Ами плодовете? Картофите?
— И тях.
Изгледа я, усмихна се и остана озадачен — тя не му отвърна с усмивка. Продължаваше да гледа строго. Не изглеждаше в настроение да разговаря.
Дружината излезе на Източния булевард и пое вдясно по Улицата на смокинята. Най-напред вървеше Омаата. След нея Пърсел, от двете му страни — Ороа и Авапуи, а зад тях — Тайата, Тумата и Итиота. Беше много горещо и изкачването бе страшно уморително.
Когато стигнаха до средата на втората равнина, Омаата се позапъхтя. Пърсел я настигна и се изравни с нея. Тя се обърна и каза тихо и строго:
— Стой зад мене.
Той се поколеба, но Ороа го дръпна насила за ръка и го принуди да отстъпи назад.
— Е, Ороа, е! — каза сърдито Пърсел.
Тя се наведе до ухото му и пошепна:
— Омаата се страхува другите да не стрелят по тебе.
Затова го бяха заобиколили! Другите не биха могли да стрелят, без да ги засегнат!
— Омаата!
— Мълчи! — каза тя, без да се обърне.
Имаше право. Само той проявяваше неблагоразумие. Дружинката вървеше от половин час вече, а „бъбриците“, които го придружаваха, не бяха продумали ни дума. И дъха си сдържаха дори. Нозете им не търкулваха нито едно камъче.
Стигнаха до смокинята.
— Тук ще се спрем — каза Омаата. — Другите не идват никога насам. Но и тук трябва да бъдем предпазливи.
След разпределението на жените таитяните смятаха смокинята като злополучно място, което бе станало табу.
— Тайата — извика Омаата, — остани пред входа да пазиш!
Тайата се нацупи. Заповедта на Омаата я изключваше от разговора, който щеше да се води. Но все пак се простря без да продума в тревата, след това главата й се показа и се сля веднага с някакво коренище. Забележително: и цветът на кожата й дори не се различаваше от този на дървото.
Омаата се промъкна под смокинята. Когато тръгна след нея в полумрака на зелените помещения, Пърсел извади часовника си. Обед. Само четири часа бяха изминали откато се бе спасил, затваряйки вратата, от куршума на Смъдж.
В растителните зали под смокинята беше съвсем тъмно. Омаата минаваше от стая в стая, без да се спира и Пърсел не смогваше да я настигне. Само поясът й от дървесина образуваше едно малко по-ясно петно в тъмнината.
— Тук — обади се Омаата.
От зелената стена се отдели една сянка и се хвърли срещу Пърсел. Той се отдръпна, протегнал ръце напред. Но нападателят се разсмя, промуши се под ръцете му и го прегърна през кръста. Пърсел усети до себе си един надут гол корем.
— Адамо! О, Адамо! Мислех, че няма да те видя вече!
Тя коленичи на мъха, дръпна го за ръката и го накара да седне до нея.