Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
Моторницата стигна до брега и заби нос в пясъка. Слязохме и застанахме на белия пясък, а пазачите ни заобиколиха с насочени дула.
— Добре, Хари — каза Мани. — Ето ти и лодката, приготвили са я вече. — Лодката на Чъби беше изтеглена на брега. — Резервоарите са пълни и щом ни покажеш стоката, можеш да отплаваш.
Той говореше спокойно, но жената до него ни изгледа с влажен хищен поглед — така, както мангустата оглежда пиле. Чудех се какво ли е решила да прави с нас.
Предполагах, че Мани вече беше ни обещал изцяло, за да й направи удоволствие — веднага щом му покажем каквото му трябваше.
— Надявам се, че няма да ни правиш никакви номера, Хари. Предполагам, че ще се държиш разумно и няма да ни губиш времето.
Забелязах, че Мани беше се обградил със своите собствени хора. Те бяха четирима, всичките въоръжени с пистолети, а единият беше моят стар познайник, който бе шофирал роувъра при първата ни среща. Наред с тях имаше още десет чернокожи моряци, командвани от младши офицер. Вече усещах, че противопоставянето между двете неприятелски групи непрекъснато нараства. Мани намали броя на моряците в отряда, оставяйки двама да пазят моторницата. После се обърна към мен:
— Ако си готов, Хари, можеш да ни покажеш пътя.
Налагаше се да помагам на Шери. Тя бе толкова немощна, че постоянно се спъваше и докато стигнем до пещерите, дишането й стана тежко и неравно.
Вървяхме по билото на склона, заобиколени от тълпата въоръжени мъже. Погледнах крадешком часовника си. Беше девет часът. Оставаше още час до избухването на сандъчето с гелигнит под катера. Всичко вървеше в рамките на определеното от мен разписание.
Разиграх малък театър, докато търсех мястото на заровената каса, и с голямо усилие на волята се въздържах да не поглеждам към склона, където бе закритата със зеленина канавка.
— Кажи им да копаят тук — обърнах се аз към Мани и отстъпих назад. Четирима от моряците предадоха оръжията си на своите другари и грабнаха малките сгъваеми полеви лопатки, които бяха донесли със себе си.
Почвата бе мека и разкопавана наскоро, така че те я разравяха с обезпокоителна бързина. Само след няколко минути щяха да изкопаят желязната каса.
— Момичето е ранено — рекох на Мани аз, — трябва да поседне.
Той ме изгледа и усетих, че размишлява бързо. Знаеше, че Шери няма сили да избяга надалече, и ми се стори, че се радва на удобния случай да отстрани още някой моряк, защото заговори припряно на младшия офицер, а аз поведох Шери към палмовото дърво и я накарах да седне до дънера му.
Тя въздъхна отмаляла, а двама от моряците застанаха над главите ни с готови за стрелба автомати.
Погледнах към склона, но там не се виждаше нищо подозрително, макар да знаех, че Чъби сигурно ни следеше напрегнато. Освен двамата ни пазачи всички останали бяха се струпали в очакване около четиримата копачи, които вече бяха изровили прясна дупка с дълбочина до коляно.
Но любопитството гризеше и нашите двама пазачи, които непрекъснато отклоняваха вниманието си и поглеждаха често към отдалечената на четирийсет крачки група.
Съвсем ясно чух тракането, щом лопатата удари в желязото на касата — и веднага последваха възбудени викове. Всички се струпаха около изкопа, бърборейки неразбрано на висок глас и блъскайки се един друг с лакти, за да надникнат надолу. Двамата ни пазачи ни обърнаха гръб и пристъпиха на една-две крачки в същата посока. Повече и не ми беше необходимо.
Мани Ресник изблъска грубо двама от моряците и скочи в изкопа при копачите. Чух го да вика:
— Всичко е наред, донесете въжетата и дайте да я вдигнем. Но внимавайте да не повредите нещо.
Лорна Пейдж също беше се надвесила над изкопа. Всичко бе наред.
Вдигнах дясната си ръка и бавно разтрих челото си, давайки уговорения сигнал на Чъби, а щом отпуснах пак ръката си, прегърнах Шери и се претърколих бързо назад в плиткия овраг, изровен от дъждовете.
Шери не го очакваше, а и аз я бях сграбчил доста грубо в желанието си да се скрием бързо. Тя извика, тъй като бях стиснал и без това болезнените й рани.
Двамата пазачи чуха вика й и се извъртяха бързо, вдигайки автоматите си. Знаех, че ще започнат да стрелят и че плитката канавка няма да ни защити.
— Хайде, Чъби, давай! — викнах аз и се хвърлих върху Шери, за да я прикрия от куршумите на автоматите, притискайки с две ръце ушите й.
В същия миг Чъби натисна бутона на електрическия детонатор и искрата потече светкавично по изолирания проводник, който бяхме прикрили много внимателно предишната вечер. В желязната каса бяхме натъпкали половин сандъче гелигнит — не посмях да сложа повече взрив, защото Шери и аз едва ли щяхме да оцелеем.