Възкресяване

След всеки сеанс чинно връчвам чека си и напускам приемната на Ед Брейтуейт. Отвън има широк, застлан с мокет коридор, от двете му страни са кабинетите на други лекари. Ако завия надясно, ще се озова във фоайето и след няколко секунди ще бъда на Куулеи Роуд. Само че аз завивам наляво. Всъщност попаднах при Ед съвсем случайно — първото ми посещение в Центъра по психиатрия беше по друг повод.

Тръгвам по коридора, прекосявам прекрасната градина, която е зеленото сърце на психиатричния център. На скамейките седят пациенти и разговарят под неизменно присъстващото хавайско слънце. Някои са напълно облечени, други — по пижами или по нощници, неколцина (вероятно наскоро постъпили) носят болнични халати. Някои разговарят — или с другите пациенти, или с невидими събеседници. Други, с очи, замъглени от силните лекарства, мълчат и тъпо се взират в цветята. Двама-трима са съпроводени от надзиратели, които ги предпазват да не се самонаранят или да наранят „колега по участ“. Надзирателите свойски ме поздравяват. С тях вече сме стари познайници.

Отвъд открития атриум се намира „Косгроув Хол“ — един от трите павилиона за стационарни пациенти. В другите настаняват наркомани и алкохолици, чийто престой в болницата обикновено продължава около двайсет и осем дни. „Косгроув“ е за пациенти, които не могат да бъдат излекувани толкова бързо. Ако изобщо се излекуват.

И тук коридорът е широк и застлан с мокет. И тук климатиците работят на пълни обороти. Само че на стените няма картини и не звучи „асансьорна музика“, защото някои пациенти чуват в нея гласове, бълващи цинизми, или даващи им зловещи заповеди. В коридора в главния корпус някои врати са отворени. Не и тук. Брат ми Кондард е в „Косгроув“ почти две години. Тукашните администратори и лекуващият го психиатър настояват да бъде прехвърлен в друга болница, където изпращат безнадеждните случаи (препоръчват ми „Алоха Вилидж“ на остров Мауи), обаче засега се въздържам. Тук, в Калиуа, мога да го посещавам след сеансите с Ед и благодарение на щедростта на Хю да плащам за престоя му.

Признавам обаче, че за мен преминаването по коридора в „Косгроув Хол“ е ужасно изпитание. Опитвам се да вървя с наведена глава, без да поглеждам нито наляво, нито надясно. Обикновено не се затруднявам, понеже знам, че разстоянието между атриума и стаята на Кон е точно сто четирийсет и две стъпки. Само понякога чувам как някой шепне името ми, обаче се старая да не му обръщам внимание.