Сразени ангели
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Takeshi Kovacs #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-575-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Сразени ангели». Краткое содержание книги:
— Но съществуват доказателства…
— Не ми говори за доказателства! — почти изкрещя археоложката. За миг си помислих, че ще се нахвърли върху него. — Ти си един невеж тъпак! Какво знаеш за Гилдията? Хенд, аз се прехранвам с това. Искаш ли да ти кажа колко много „доказателства“ са били скрити, само защото не съвпадат с официалната доктрина на Протектората? Колко изследователи са били опозорени и съсипани, колко изследователски проекти са били осакатени, защото не отговарят на общоприетата линия? Даваш ли си сметка, че канцлерите на Гилдията са марионетки в ръцете на Протектората?
Хенд изглеждаше стреснат и объркан от внезапния й изблик.
— От статистическа гледна точка — промърмори той смутено — шансовете да възникне и еволюира звездна цивилизация…
Но беше все едно да пъхне глава в устата на звяра. Вардани вече бе набрала скорост.
— Ти малоумен ли си, или какво? Или не внимаваше, когато отворихме вратата? Това там бе мигновено прехвърляне на огромно разстояние в пространството! Ами другите машини, които са оставили след себе си? Нима смяташ, че цивилизация с подобни постижения ще се ограничи в няколко стотици светлинни години? Оръжията, които видяхме в действие, са по-бързи от светлината! Нищо чудно тези кораби да идват от другия край на галактиката! Какво знаем ние?
Някой повдигна покривалото и в помещението нахлу светлина отвън. Погледнах към вратата. Беше Тони Луманако, с камуфлажен комбинезон. Отдолу се виждаше мобилен скафандър. Вдигнах ръка.
— Здрасти, Тони. Добре дошъл на нашия малък академичен спор. Чувствай се свободен да задаваш въпроси, когато някой технически термин не ти е ясен.
Лицето на Луманако разцъфна в усмивка.
— Имам синче на Латимер, което мечтае да стане археолог. Казва, че не желаел да тръгва по стъпките на баща си и да се препитава с насилие.
— Това е временно, Тони. Ще го преживее.
— Надявам се. — Тони пристъпи неуверено от крак на крак. — Командирът иска да те види.
— Само мен ли?
— Не. Каза да доведа всички, които са се свестили. Мисля, че е нещо важно.
Зад стените на фибробалона денят постепенно си отиваше. Под смрачаващото се небе лагерът на Карера бе истински модел за контролирана активност.
Двама часовои с гравибайкове кръжаха непрестанно около вратата. Вятърът носеше откъслечни фрази и смях. Други двама стояха при резонаторното оръдие, привидно отпуснати, но нащрек. По-нататък по брега трима или четирима войници бяха разглобили нещо, което наподобяваше генератор на силово поле. Други пренасяха сандъци и контейнери между „Анджин Чандра“ и фибробалоните. Хангарът на „Чандра“ зееше отворен, озарен от бордовите светлини и оттам периодично се подаваше манипулаторна ръка, за да разтовари поредния контейнер.
— Защо още си с мобилния скафандър? — попитах Луманако, докато слизахме към кораба.
Той сви рамене.
— Попаднахме под артилерийски обстрел при Районг. Изглежда пак изтичане на информация. Изгубих левия си крак, част от таза, няколко ребра. Имах и рана на лявата ръка.
— Пак си извадил късмет, Тони.
— Е, не беше чак толкова зле. Само дето ще мине доста време, докато заздравее напълно. Докторите казаха, че снарядите им са били натъпкани с карценогени, затова и заздравяването щяло да се забави. — Той се намръщи. — От три седмици съм така. Гадна работа.
— Е, благодаря, че дойде да ни спасиш. Особено като се има предвид в какво състояние бяхме.
— Нищо работа. Пък и вече свикнах с проклетия скафандър. Колко му е да нахлузя още един върху него.
— Сигурно си прав.
Карера ме очакваше под товарната платформа на „Чандра“, облечен с униформата, с която го видях по-рано, и заобиколен от неколцина офицери. Някъде по средата на пътя до „Чандра“ ни застигна някакъв тип с омазнена униформа, който спря и ме загледа с немигащ поглед. Когато отвърнах на погледа му, той се разсмя налудничаво и поклати глава. Непрестанно се чешеше по врата с лявата си ръка и долната му устна бе увиснала и потрепваше. Всъщност цялото му лице се свиваше от мъчителни спазми. Изведнъж се досетих за причината. Жичкоглави тремори.
Сигурно той прочете нещо на лицето ми.
— О, гледай, гледай — промърмори заядливо. — Не си толкова умен, за колкото се мислиш. Обвинения в антихуманизъм, самоотлъчка, знаем и за отношението ти към Картела…