Третото кралство

Сякаш озадачена, Вика дълго се взира в лицето му.

— Защо й е да прави подобно нещо? Та тя е Морещица.

— Освен това е жена, Вика, също като теб. Влюби се и поиска да сподели живота си с мъжа, когото обича.

Тя отново се смръщи. Изглеждаше искрено объркана.

— И вие сте го позволили? Защо сте ги оженили?

— Защото ме е грижа за нея, както и за всички Морещици. Исках тя да бъде щастлива. След всичко, през което е преминала в живота си, което всички вие сте преживели, тя заслужаваше да получи малко щастие. Останалите Морещици плакаха от радост на сватбата й. — Ричард се потупа по гърдите. — И аз плаках от радост за нея.

Вика продължаваше да го наблюдава мълчаливо, така че той продължи:

— Тя се промени… По свой избор… Промени се, за да живее така, както иска. Ти също можеш да използваш ума си и да се промениш, ала времето, което ти остава, за да направиш своя избор в живота, намалява. Изборът да оправиш нещата или да ми помогнеш аз да ги оправя все още е в твоите ръце. Това е единственият начин.

Вика, не оставяй предоставената възможност да те подмине. Веднъж изплъзне ли се, тя ще си отиде завинаги.

Жената се отнасяше скептично.

— Възможност за какво?

— Възможност да престанеш да бъдеш собственост на един зъл човек.

— Той е Господарят Арк. Моят господар.

— Ти сама си си господарка. Просто не го осъзнаваш.

Търпението й се изчерпа, а яростта й изби наяве. Изведнъж Вика понечи да го смушка в корема с Агиела си.

Ричард сграбчи с юмрук оръжието, преди тя да успее да го забие. Вика стискаше единия край, той другия, устоявайки на непосилната болка, благодарение на мъчителните уроци, които някога смяташе за непотребни.

Ала сега се нуждаеше от тези уроци.

Сега беше благодарен за тези уроци.

Сега тези уроци бяха единственото нещо, което го държеше на крака.

Лицето му беше на сантиметри от нейното, той се взираше в сините й очи, а тя в неговите и двамата споделяха болката, причинена от Агиела; той я понасяше по същия начин, по който го правеше и тя.

Мъжете шун-тук ги наблюдаваха безизразно през прага, без да осъзнават напълно какво се случва, какво усещат те двамата или какво споделят. Изпоцапаните с креда фигури дори не помръднаха да се намесят, докато Ричард и Вика стояха неподвижни, лице в лице, и понасяха заедно унищожителната болка, която им причиняваше нейният Агиел.

Вторачен в очите й, Ричард най-сетне забеляза помрачението от сянката на страха.

Видял призрака на уплахата, той изчака да мине достатъчно време, за да се увери, че тя е разбрала какво е зърнал и че го е разпознал, след което я изблъска назад и пусна Агиела.

Докато го гледаше, мъчейки се да си поеме дъх, финото й чело се свъси яростно.

— Вие сте необикновен човек, Ричард Рал, щом успяхте да сторите това.

— Аз съм Господарят Рал — отвърна й той със смирено превъзходство. — Каквото и да си мислиш, аз владея ситуацията, а не ти. Никога не го забравяй или ще изгубиш живота си тогава, когато най-малко го очакваш.