Зовът на костите [bg]

Чуха приближаващи се гласове. Момчетата, които излизаха от „Тринкете“ със спортни сакове в ръце, вървяха по улицата и коментираха играта. Когато подминаха уличката, Амая извади пакет хартиени кърпички и го подхвърли на Монтес. Той използва няколко, за да попие кръвта по разцепената си устна, и каза:

- Биете се като момиче. - И се разсмя.

- Е, вие също.

- Да, мислех, че съм в по-добра форма - съгласи се Монтес и наведе очи, преди да продължи: - Имате право, постъпих като глупак, но... Не че се оправдавам, просто искам да обясня.

Тя кимна с разбиране.

- Флора... Всъщност, изглежда, съм бил влюбен... - той като че ли размисли. - Какви ги дрънкам! Направо бях луд по нея. Никога не съм срещал такава жена. Но знаете ли кое е най-лошото? Че въпреки случилото се мисля, че още я обичам.

Амая въздъхна. Дали любовта оправдаваше всичко? Май че да. През живота си на полицай бе наблюдавала неведнъж този вид противна любов. Знаеше, че това не е любов, а любов на живи мъртъвци, неспособни да осъзнаят, че са мъртви, „мъртъвците правят каквото могат“. Запита се какво ли мисли Ласа III за културата на болката в любовта, може би единствената

област, в която обществото все още оправдаваше страданието.

- Йонан ми допада - каза неочаквано Монтес. - Не знам защо изрекох ония думи, аз също го смятам за добро ченге, освен това е свестен човек... Преди два месеца се засякохме в един бар, аз бях доста наква... Е, бях леко подпийнал. Разприказвах се пред него, а той умее да слуша, така че продължих да пия. Когато излязохме от бара, понеже не бях в състояние да шофирам, в крайна сметка преспах на неговия диван... Предполагам, че не ви е казал нищо, нали?

- Не, не ми е казал, разбира се, а след това го виждате в участъка и не си правите труда дори едно кафе от автомата да го почерпите.

- По дяволите, знаете как стоят нещата, той е... Добре де, другите колеги се чувстват неудобно.

- Би трябвало да огледате тефтерчето си, Монтес, някои от мачовците, с които се перчите около автомата за кафе, биха тръгнали по-скоро след вас, отколкото след мен.

Той се ококори.

- Ириарте?

Тя прихна да се смее, докато сълзите й не потекоха по възпалената кожа на зачервената скула. Когато си върна дар словото, предложи:

- Нека оставим този разговор, нищо не съм ви казала.

Той се изправи с мъка и й подаде ръка, която тя прие. После взе значката и пистолета си от капака на бъчвата и си ги прибра.

- С удоволствие бих продължила да си бъбря с вас - каза, - но като се прибера вкъщи, имам още работа.

Двамата излязоха от тясната уличка и повървяха до входа на дома й. Амая извади ключовете и се приближи до вратата.