Не без дъщеря ми
- Автор: Махмуди Бети, Хофър Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиана Цветкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не без дъщеря ми». Краткое содержание книги:
Един от мъжете дойде при колата и ми предложи чаша кафе. Кафето беше силно. Благодарих му и отпих. Махтоб не помръдна.
Скоро всички се върнаха и продължихме — по-далеч от Техеран, по-близо до границата. Магистралата се стесни в двупосочно шосе, което извиваше нагаре в планината.
Не след дълго заваля сняг. Шофьорът включи чистачките. Снеговалежът се усили, пътят пред нас побеля и шофьорът намали скоростта. Ако от властите се измък-нем, помислих си аз, сигурно ще загинем в някоя ужасна катастрофа. Шофьорът беше опитен, но при внезапно спиране не бихме имали никакъв шанс. И без това колата непрекъснато поднасяше.
Умората надделя. Задрямах, въпреки че при всяко подрусване се събуждах.
Най-сетне слънцето изгря над един зимен непознат пейзаж. Навред се издигаха планини, покрити с дебел сняг. На запад върховете стърчаха сурови и навъсени. Продължавахме да се носим по заледения път.
Като видя, че съм будна, жената пак се опита да поведе разговор с мен. Подхвърли, че искала да дойде в Америка.
— Иран е толково лошо — прошепна тя. — Не можем да получим визи.
Махтоб се размърда. Протегна се и се прозя.
— Престори се, че не разбираш — прошепнах аз. — Не превеждай. — Тя кимна.
Наближихме Табриз — очакваше ни полицейският пост. Обърна ми се сърцето, като видях няколко войници отпред. Едни от колите спираха, други продължаваха. Нашата бе от спрените. Нагъл млад офицер мушна главата през прозореца и заговори шофьора. Затаих дъх, защото двете с Махтоб имахме само американските си паспорти като единствен документ за самоличност. Дали вече не ни търсеха? Без да провери документите ни, офицерът махна на шофьора да продължава. Всички в колата видимо си отдъхнаха.
Влязохме в Табриз. Градът бе по-малък от Техеран, по-чист и по-свеж, може би заради току-що навалелия сняг или може би вече предусещах полъха на свободата. Табриз беше типичен град на Ислямска република Иран, но стоеше настрана от водовъртежа на революционните събития. Навсякъде се виждаха патрули, но като че хората на Табриз бяха повече господари на себе си, отколкото техеранците.
Както и в Техеран, в Табриз съжителстваха модерната висока архитектура и мрачните коптори. В Иран Изтокът се сблъсква със Запад и не е ясно чий стил на живот преобладава.
Шофьорът избираше тесните задни улички и изведнъж рязко спря. Жената изкомандва момчето да слезе от колата. Разбрах достатъчно от разговора им на фарси — той щеше да гостува на леля си. Казаха му да не й разправя нищо. Момчето тръгна по късата алея, но след малко се върна. Леля му я нямало. Жената слезе от колата и се запъти с момчето нагоре по алеята. Неизвестно защо това ме разтревожи. После осъзнах, че макар и непозната, нейното присъствие в колата ми действаше успокояващо. Мъжете бяха учтиви, но никак не ми се искаше да оставам насаме с тях.
Махтоб се размърда.
— Не ми е добре — простена тя.
Челото й гореше. Каза, че я свива стомахът. Бързо отворих вратата, за да повърне в канавката. Тя също усещаше напрежението. Чакахме изнервени още известно време, преди жената да се върне — този път сама.
Лелята била там, но не чула почукването. Отдъхнах си, като видях, че жената ще продължи с нас. Отново потеглихме.
След минута-две спряхме на едно натоварено кръсто-вище — центъра на града. Шофьорът отби до един регулировчик.
— Побързайте! — извика жената, когато един мъж от тротоара отвори вратата и ни махна да излезем.
Вкара ни в друга кола — точно зад нас, докато нашият шофьор продължи оживено да спори с регулировчика. Ако това бе планирано отвличане на вниманието, свърши добра работа. За секунди двете с Махтоб се озовахме във втората кола, останалите — също, като оставихме досегашния ни шофьор да се надвиква с полицая. Това бе нещо съвсем обикновено в Иран.
Жената кимна към новия шофьор, който бе на около шейсет години.
— Не говори с този човек — прошепна ми тя. — Да не разбере, че сте американци.
Шофьорът изглеждаше приветлив, но, изглежда, не подозираше, че е част от една интернационална драма. Вероятно знаеше само, че трябва да ни закара от едно място на друго, и нищо повече не го интересуваше.
Тръгнахме да излизаме от Табриз — имах чувството, че се движим в омагьосан кръг. Навред личаха следите от войната. Цели квартали бяха унищожени от бомбите. Стените бяха надупчени от куршумите. Навсякъде патрулираха войници. След известно време спряхме в странична улица, зад камион с двама мъже вътре. Единият излезе, дойде при нашия шофьор и го заговори на непознат език, който реших, че е турски.