Рубинът
- Автор: Скай Кристина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рубинът». Краткое содержание книги:
Тя беше свободна!
Зацапа странично и се устреми към отсрещния бряг. Зад нея се чуха ругатните на Пейгън, който се бе превил от силната болка. Тя беше забравила за раната му в цялата тази бъркотия. Видя го, че притиска ръка върху превръзката, която бързо почервеняваше.
Лицето й побеля. Беше отвратена от себе си. В какво свирепо същество се бе превърнала тук! Но беше твърде късно за разкаяние, за връщане назад. Продължи слепешката напред. По лицето й полепнаха паднали цветове и пясък.
Тогава усети, че излиза на плитко. Почти стигна! Пръстите й докоснаха студената скала. Зад нея Пейгън вбесен ругаеше.
— Ти ме риташ твърде често, Angrezi! За Бога, аз… — разтърси го мъчителна кашлица. — Аз… о-о-о… ще ми платиш за това!
Барет отметна полепналата по лицето й коса и със залитане се закатери по естествените стъпала в скалата които водеха нагоре към водопада. Сърцето й биеше толкова лудо, че не чу плясъка на водата зад себе си, а после шума от свличащи се камъчета.
Този път Пейгън не рискува. Той я сграбчи здраво я повлече към една ниша в скалата, затулена с висящите клони на пълзящите растения.
— Дивак! Пусни ме! — Барет се замята и започна да рита, но ударите й попадаха в празно пространство.
— Ти… ще съжаляваш за това, Деверил Пейгън! О, как ще съжаляваш!
— Аз вече съжалявам, Синамон! — изръмжа той. — Но миналото е минало. Сега възнамерявам да направя онова, което не направих тогава на брега.
Тя пребледня.
— Не можеш! Няма… да го направиш!
Беше мечтала обаче за него, да гледа тялото му, да изпита най-голямата му близост. Но в мечтите й желанието беше пълно, дълбоко, неназовимо, съкровено, истинско. Сега, осъзнала яростта, която бушуваше гърдите му и ужасната перспектива да бъде грубо обладана, Барет наистина се изплаши.
— Ти… няма да посмееш! — думите и прозвучаха като ридание.
— О, и още как! — мрачно отговори той. — Трябваше да го направя много по-рано. Тогава може би… — но не довърши думите си.
Бяха на няколко фута от водопада. Телата им — покрити със сребрист воден прах. Минаха под един увиснал грозд пурпурни цветове, които се орониха и посипаха косата й.
Сърцето и тръпнеше от страх и от нещо странно и парещо студено. Нещо безразсъдно и лудо, което черпеше сила от неговата жестокост.
— Недей… недей да правиш това, Пейгън! — Тя опита да скрие издайническата нотка на страх в гласа си, но не успя.
Той само промърмори нещо на хинди. По отвесната скала зад висящите растения се стичаха водни струи, а пред тях — каменна плоча, обрасла с мъх и папрат, която сякаш създадено от природата ложе.
— Не, Пейгън! — викна задъхана тя, когато вече нямаше никакви съмнения за намеренията му.
Той не й отговори, само я побутна по-навътре като се озоваха в сянката на този полутъмен будоар, нето му бе станало затворено и съвсем безизразно. Принуди я да седне върху гранитната плоча и прикова китките й назад до скалата.
Очите му бяха зорки и безмилостни — очи на хищник, надвесен над жертвата си.
Барет се въртеше и се бореше, но той я притисна към скалата зад нея, като вклини бедрото си между краката й.
Под тях водата се изливаше като хладно кадифе. Тя нямаше да се моли, по дяволите! И да губи, и да печели, тя никога не се молеше! Още повече пък сега!
Внезапно я прониза спомен. Глас, който й заповядва да се помоли, който я заплашва с болка, с още болка, ако не го направи.
Започна да диша бързо и задъхано. Чу приглушена псувня и после шум от изплющяване по гола плът.
Нейната плът, която сякаш се раздра от силата на бесния удар. Камшикът падаше отново и отново, докато накрая тя чу собствения си висок, нечовешки вик. Болката избухна.
После, толкова мигновено, както се бе появило, видението изчезна.
Пейгън забеляза, че тя преглъща с мъка и се бори със страха. У него нахлу болезнено усещане, което го разтърси целия.
Но не можеше да се върне назад. Твърде много безсънни нощи бе изгарял от огъня в кръвта си и твърде много утрини бе посрещал на ръба на обезумяването. Трябваше да сложи край. Сега. Той чувстваше, че има нещо повече, много повече, което тя не му беше казала. Неща, които не можеше може би да си спомни, които дори може би не знаеше. Ако беше прав…
Той плътно притисна нарасналата си мъжественост към нейната мека женствена вдлъбнатина. Прекрасно си пасваха, о, дори повече от прекрасно! Преглътна, като че ли така можеше да задържи надигналата се вълна на желанието, което крещеше да я повали и да проникне в нея веднага, без предварително да я приласкае и подготви.