Рубинът

Пейгън горещо се замоли това да не е Барет.

Изкачи върха на възвишението и се втурна през гъстата бамбукова горичка. Очите му пробягаха по долината, разкрила се пред очите му. Езерото беше точно там, където си спомняше. Водата проблясваше зад плътната стена от растителност. Той затича с насочена пушка, готов да стреля.

Но езерото беше пусто. Отчайващо пусто.

Обърна се и огледа близката редица евкалиптови дървета за някакво движение.

Нищо.

Тя може би бе избягала. Може би бе стигнала до другия край на долината и сега се катери по отсрещния хълм.

Няколко напрегнати секунди Пейгън остана неподвижен, изучавайки обстановката. След като не забеляза голямата котка ниско приведена някъде наоколо, той наближи езерото. Тогава видя следите, които идваха откъм отсрещните дървета към брега. Страхът обърна вътрешностите му. Изтича към следите и се наведе да разгледа влажната песъчлива почва.

Значи това наистина е бил тигър! Не е бил само плод на трескавите му кошмари от маларията. Звярът сигурно е избягал от преминаващ кораб, който е идвал от Мадрас или Керала, защото в Цейлон тигри нямаше. Пресните следи бяха категорично от тигър. Ако се съдеше по големината им, това беше огромен мъжкар.

Пейгън бе ходил на лов за тигри само един-единствен път. В Северна Индия, където имаше малки каменни басейни. Те привличаха тигрите да се къпят, за да се спасяват от изгарящата жега.

Цели три дни беше преследвал през сухата кафява слонска трева голям мъжки екземпляр, който тежеше шестотин фунта. Накрая го бе приклещил в едно скалисто място, откъдето не можеше да избяга, и го бе прострелял право между очите. После се бе заклел прел себе си никога повече да не убива такова великолепно творение на природата, освен при самоотбрана.

Сега, докато гледаше втренчено големите отпечатъци, Пейгън усети как страхът го сковава. Той не се страхуваше за себе си, а за неопитната жена, която бе оставил да избяга сама. Не биваше обаче да губи нито секунда. Тигърът явно се спотайваше някъде наблизо.

Ругаейки под носа си, той се насочи към водата. Не беше направил и десет крачки, когато видя върху земята смачканата бяла риза. Само че сега тя вече не беше бяла, нито дори изцапана с кал. Яката и предниците бяха напоени с кръв.

Гледката го блъсна като куршум. Той залитна, без да откъсва очи от разкъсаната окървавена дреха.

Дрехата на Барет.

Мигновено си я представи, както я бе видял преди час. Раменете й изправени от гордост и гняв, бягаща от него, от подлата му измама. А след това сякаш видя двете грамадни лапи да раздират гърдите й, а кръвта да блика на горещи тъмночервени тласъци.

— Барет! — викът му беше дрезгав и сподавен, пронизан от безкрайна болка и отчаяние. Но някакво предчувствие му нашепваше, че е закъснял.

Той продължаваше да се взира с невиждащи очи в следата, която тръгваше от брега. Широка просека, оставена при влаченето на жертвата. Тигърът явно я бе замъкнал на по-закрито място, за да я погълне на спокойствие.