Сакатият бог

Някой хвърли монета и тя тупна в прахта.

— За по-късия мирид.

— Аз съм за по-дългия. — Втора монета тупна до първата.

Мечът на Фарадан Сорт посече още веднъж и отново, парчетата на червея запотрепваха в бялата прах.

— Значи, само още веднъж да чуя за бас или нещо такова, глупаците ще мъкнат вода оттук до Източния океан. Ясна ли съм? Добре. Залавяй се на работа, всички.

Войниците се пръснаха, а Фарадан се обърна към Банашар и го изгледа критично.

— Изглеждаш по-зле от обикновено, жрецо. Намери някоя сянка…

— О, слънцето ми е приятел, Юмрук.

— Само човек без приятели може да каже това. — Тя присви очи. — Изгорял си. Ще боли. Съветвам те да потърсиш лечител.

— Благодаря за съвета, Юмрук. Дали очаквам болка? Да. Всъщност мисля, че ще е добре дошла.

Видя отвращението в очите й.

— Богове на бездната, не съм те виждала толкова скапан.

— Нима? Колко мило, че ми го казвате.

Фарадан Сорт се поколеба за миг, сякаш се канеше да каже още нещо, но след това му обърна гръб и тръгна.

Той погледа след нея, докато навлизаше в лагера на редовната пехота — войниците вече бяха почнали да обръщат камъните с ножове и мечове. Оръжията бляскаха и кънтяха ругатни.

Умората на това място го изумяваше. Твърдите късове кристал, родени в неистов натиск някъде далече долу, а след това изтласкани нагоре, за да прорежат кожата на земята. Гледаше наоколо и си представяше болката от всичко това, неумолимата воля зад тези сили. Вдигна очи и се взря на изток, където слънцето едва-едва се открехваше, като око на гущер.

— Нещо е умряло тук — прошепна Банашар. — Някой… — Потрес беше раздрал тази земя. И изригналата сила бе нанесла на Спящата богиня такава рана, че тя сигурно бе проплакала в съня си. „Убили са плътта й. Вървим по мъртвата й плът. Кристали като рак, прорасли във всички посоки.“

Продължи да обикаля безцелно из лагера; сърбежът го хапеше по петите.