Разбудени фурии

— Няма нищо, Катана-сан. — Нацуме бързо направи сложно движение с двете ръце. — Разминаване на гледните точки между приятели.

— В такъв случай моля за извинение, че се натрапих.

Катана скръсти ръце пред гърдите си, поклони се и двамата монаси отстъпиха по тунела. Не успях да забележа дали го сториха в реално време или не.

— Може би… — тихо започна Нацуме, но не довърши.

— Извинявай, Ник.

— Не, прав си, разбира се. Нищо тук не е реално според някогашните ни представи. Но аз съм по-реален, отколкото когато и да било. Аз определям как да съществувам, а от това няма по-трудно предизвикателство, повярвай ми.

Бразил промърмори нещо неясно. Нацуме пак седна на стъпалата. Вдигна глава към Бразил и след малко сърфистът седна две стъпала по-нагоре. Нацуме кимна и се загледа в градината.

— На изток има плаж — каза разсеяно той. — На юг планини. Ако пожелая, ще се съединят. Мога да се катеря когато си искам, да плувам когато си искам. Мога дори да сърфирам, макар досега да не съм го правил. И във всички тия неща трябва да взимам решения. Важни решения. Гърбуни в океана — да или не? Корал, на който да се разраня до кръв — да или не? И дали изобщо да имам кръв — да или не? Все неща, изискващи предварителна медитация. Да има ли пълноценна гравитация в планините? Ако падна, трябва ли да загина? И ако загина, какво да означава това? — Той погледна ръцете си, сякаш те също изискваха някакъв избор. — Ако си счупя нещо, трябва ли да ме боли? И ако да, за колко време? Колко да чакам, за да оздравея? Да си позволя ли пълноценен спомен за болката след това? А сетне от тези въпроси надигат глави цял куп вторични — някои биха казали първични — дилеми. Защо всъщност правя това? Искам ли болката. Защо? Искам ли да падна? Защо? Важно ли е да стигна до върха, или просто да изстрадам пътя догоре? Заради кого върша тези неща? Заради кого съм ги вършил? Заради мен самия? Заради баща си? Може би заради Лара? — Той се усмихна на дантелените макове. — Ти как мислиш, Джак? Дали е заради Лара?

— Вината не беше твоя, Ник.

Усмивката изчезна.

— Тук, вътре, изучавам единственото, което все още ме плаши. Самия себе си. И при това не вредя на никого.

— Но и не помагаш на никого — изтъкнах аз.

— Да. Елементарно правило. — Той се озърна към мен. — И ти ли си революционер? Някой от правоверните неоквелисти?

— Не съвсем.

— Но не изпитваш топли чувства към Отрицанието.

Свих рамене.

— Безобидно е. Както сам казваш. Никой не е длъжен да играе, щом не му се иска. Но ти приемаш за даденост, че всички ние ще осигуряваме необходимата инфраструктура за твоя начин на живот. Според мен това е основната грешка на Отрицанието.

За тия думи бях възнаграден с нова усмивка.